Р Е Ш Е Н И Е

№ 61

гр. Плевен, 12 февруари 2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд Плевен – втори състав, в открито съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ГОСПОДИНОВ

при секретар Бранимира Монова, изслуша докладваното от съдията Господинов административно дело № 966/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с вр. чл.3 и чл. 284, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), вр. с чл. 3 от КОНВЕНЦИЯ за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКПЧОС/.

Образувано е по искова молба /ИМ/ на И.М.Р., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ по НК в затвора Белене към момента на подаване на ИМ, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ с цена на иска 5000 лева за причинени неимуществени вреди в периода от 01.03.2018 г. до подаването на ИМ - 10.05.2018 г. Сочат се незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация, изразяващи се в неизпълнение на законови задължения, а именно ищецът е бил спрян от доброволен труд. В исковата молба се твърди, че по този начин за Р. са произлезли неблагоприятни последици, изразяващи се в причиняване на болки и страдания вследствие на нарушаването на негови гарантирани права - неоснователно спиране от полагане на доброволен труд, претърпян от него психически стрес. Излагат се доводи, че е нарушен чл.3 от ЗИНЗС, като ищецът е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с другите затворници чрез неоснователно спиране и неосигуряване на възможност за полагане на доброволен труд. Именно в резултат на това действие е претърпял неимуществените вреди, като за същите се претендира обезщетение в размер на 5000 лева. Иска се и присъждане на законна лихва върху тази сума от датата на подаването на ИМ до окончателното изплащане на задължението.

Първоначално ИМ е била подадена пред СГС, като в същия е образувано гр.д. № 6208/2018. С определение от 17.05.2018 г. /л.5 от същото дело/ производството е прекратено, и делото е изпратено на настоящия съд. При оспорване на това определение, с определение № 2553/09.08.2018 г. по ч.гр.д. № 3807/2018 на Софийски апелативен съд, жалбата срещу определението на СГС е оставена без разглеждане.

След образуване на делото пред настоящия съд, с определение № 1421/30.10.2018 г. /л.л.7-9/ ИМ е оставена без движение, като са дадени указания за отстраняване на нередовности.

Ищецът е освободен от държавна такса по делото с определение № 1487/14.11.2018 г. /л.л.19-20/. Със същото определение му е предоставена и безплатна правна помощ.

На ищеца е назначен процесуален представител с определение № 1512/20.12.2018 г. - л.27 от делото. Назначеният процесуален представител е отстранил нередовностите на ИМ с подаване на допълнение към същата - л.л.33,34.

От ответника не е постъпил отговор на ИМ, въпреки дадената му с определение № 1585/28.11.2018 г. /л.л.35,36/ възможност.

В проведеното открито съдебно заседание ищецът не се явява. Същият се представлява от адвокат Ч.Д. - назначен за процесуален представител на ищеца по реда на Закона за правната помощ, който изразява становище да бъде уважена изцяло исковата претенция съобразно изложеното в ИМ и в допълнението към нея. Оттегля искането за допускане разпит на свидетел.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, редовно призован, се представлява от юрисконсулт У.с пълномощно на л. 49 от делото. Същият изразява становище да бъде отхвърлен изцяло предявения иск като недоказан и неоснователен. Сочи, че основанията за неоснователност произтичат от факта, че администрацията на Затвора - Белене няма задължение да предоставя и предлага доброволен труд по чл. 80 от ЗИНЗС на лишените от свобода. В този смисъл посоченото като неизпълнение от страна на служителите към затворническата администрация на Затвора – Белене на нормативно установени изисквания, които те са длъжни да изпълнят е неоснователно. Излага доводи, че от приложената справка с рег. № 6770/12.12.2018 г., за 2018 г., която включва и периода по ИМ- 1 март 2018 г. до 10 май 2018 г., се установява, че на ищеца са зачетени работни дни от положен доброволен труд по реда на чл. 80 от ЗИНЗС, което е довело до намаляване на срока на наложеното му наказание. Ето защо изразява становище, че искът е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Прави искане да бъде осъден ищецът да заплати юрисконсултско възнаграждение в минимален размер 100.00 лева.

Представителят на Окръжна прокуратура – Плевен дава заключение, че исковата молба е незаконосъобразна, и следва да бъде отхвърлена. Алтернативно пледира в случай, че съдът уважи исковата молба, то да се редуцира размера на претендираното обезщетение по справедливост.

От фактическа страна по делото се установи следното:

Видно от справките на л.44 и л.45, Р. *** на 12.05.2017 г. за изтърпяване на общо наказание „лишаване от свобода“ в размер на 2 години. Наказанието е изтърпяно на 13.12.2018 г., когато е освободен. Зачетени са му работни дни доброволен труд. Р. по време на престоя в Затвора Белене е имал трудова заетост, като в процесния период през месец март 2018 г. е имал 21 дни доброволен труд, през месец април 2018 г. - 2 дни доброволен труд, през месец май 2018 г. не е имал доброволен труд. Доброволен труд е полаган и през периода ноември 2017 г. - февруари 2018 г. в размер на 60 работни дни, както и в периода юни-октомври 2018 г. в размер на 55 работни дни. Сочи се от администрацията, че същата възлага доброволен труд според необходимостта от полагането му, и няма задължение да осигурява такъв на л.св. в случаи, когото няма нужда от полагането му. Също сочи, че доброволния неплатен труд в затвора Белене най-често е свързан с почистване и облагородяване на района на и около затвора - чл.80, ал.1, т.1 от ЗИНЗС.

Така установеното от фактическа страна води до следните правни изводи:

В ЗИНЗС (ДВ - бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г.), глава седма "Отговорност за дейност на специализираните органи по изпълнение на наказанията", се съдържат специални процесуални правила (чл. 284-286 ЗИНЗС).

Съгласно  чл. 284, ал.1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Искът се разглежда по реда на глава единадесета от АПК. Предявява се срещу органите по чл. 284, ал.1, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите.

Според чл. 205 от АПК, приложим на осн. препратката от чл. 285, ал.1 вр.  чл. 284 ЗИНЗС, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

В случая в ИМ /след отстраняване на нередовностите/ е посочен като ответник ГДИН. По отношение на допустимостта на иска срещу същия съдът съобразява следното:

ГДИН е обособена като самостоятелно юридическо лице, считано от 01.06.2009 г. с влизането в сила на ЗИНЗС - чл.12, ал.2 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" е юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище София и е на бюджетна издръжка.

Искът срещу ГДИН за процесния период 01.03.2017 г. -10.05.2018 г. е подаден от надлежна страна, имаща право и интерес от предявяването му и на основание чл. 204, ал.4 от АПК е допустим за разглеждане.

Разгледан по същество, искът е неоснователен и недоказан.

Според специалната разпоредба на  чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС (Нов - ДВ, бр.13 от 2017 г., в сила от 07.02.2017 г.), държавата отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3.

Съобразно критериите, установени в практиката на Европейския съд за правата на човека по чл. 3 от ЕКПЧ, които са приложими и при преценката за наличие на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, за да бъде квалифицирано едно отношение като нарушение на забраната за нечовешко или унизително отношение, първо, то трябва да достигне минимално ниво на суровост, така че да доведе до действителна телесна повреда, силно физическо или психическо страдание. Второ, тези страдания и унижения трябва да надхвърлят неизбежния елемент на страдание или унижение, присъщи на самото лишаване от свобода, като при преценката следва бъде приложен цялостен подход към условията на изтърпяване на наказанието и бъде отчетено тяхното кумулативно въздействие, като се има предвид, че финансовите и логистични затруднения на държавата да осигури условия, които не водят до нарушаване на забраната по чл. 3, не могат да изключат или намалят нейната отговорност.

В чл. 3, ал.1 ЗИНЗС се съдържа забрана осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според втората алинея за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, изразяващи се в липса на достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, провертяване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснованата употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Изброяването в закона е неизчерпателно, а примерно. Съдът счита, че нарушение на тази забрана би било и произволно лишаване от право на полагане на доброволен труд, каквото твърдение за лишаване е наведено в ИМ. Дали в настоящия случай е налице такова лишаване, е въпрос на доказване по делото.

Видно от събраните доказателства, това не е така. Р. е полагал доброволен труд както преди, така и и по време, а и след исковия период. Работните дни са съобразени при за намаляване срока на наказанието, като същият е освободен от затвора Белене на 13.12.2018 г.

Освен това по отношение на доброволния неплатен труд съдът съобразява следното:

В действащия ЗИНЗС (чл. 77, ал. 1 и 2) е предвидено право на труд на лишените от свобода, но не и като абсолютно право, на което да съответства абсолютно задължение на органите на затворническата администрация да им осигурят работа. В действащия ЗИНЗС (чл. 172) на администрацията е възложено да определи работата, която лишеният от свобода трябва да изпълнява, в зависимост, наред с останалите критерии, и от съществуващите възможности, изискванията на охраната и режима и професионалната квалификация. Участието в трудова дейност е "по възможност" и при изрично изявено желание от страна на лишените от свобода (чл. 163, ал. 2 от ППЗИНЗС), като възможностите се определят от администрацията на затвора в рамките на разкритите работни места в Държавно предприятие "Фонд затворно дело" и в обслужващата и комунално-битова дейност на затворническите заведения. От анализа на уредбата на полагането на труд в местата за лишаване от свобода се установява, че включването в трудова дейност е предмет на преценка от страна на затворническата администрация по редица критерии, установени в ППЗИНЗС, поради което не може да се счете, че е налице бездействие на администрацията да осигури работа на Р.. Полагането на доброволен безвъзмезден труд също предполага наличие на работни обекти за полагане на такъв труд (чл. 62, ал. 3 от ППЗИПЗС), а обхватът на дейностите, за които може да се възлага доброволен труд по  чл. 80, ал. 1 от ЗИНЗС, ограничава допълнително възможностите да извършва такъв.

В исковия период Р. е работил общо 23 работни дни, което е съпоставимо с броя на работните дни в предходните и последващи периоди на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, и не може да обоснове извод, че е лишен от това право което, както е посочено по-горе, е условно, доколкото зависи от възможностите в мястото за лишаване от свобода. Освен това, дори да беше лишен от това право, периодът на лишаване би бил твърде кратък, за да се приеме, че е налице изтезание, жестоко, нечовешко или унизително отношение.

С оглед на изложеното, съдът счита, че в случая липсва лишаване от право на труд, като такъв е полаган и е зачетен за намаляване на размера на наказанието. По тази причина съдът приема, че ищецът не е бил поставен при нечовешки условия на живот, с което да са нарушени човешките му права според чл. 3 от ЕКЗПЧОС и чл.3 от ЗИНЗС.

С оглед полагания труд в исковия период, липсва вреда, която да му е причинена, още по-малко такава, причинена от незаконни актове, действия или бездействия на затворническата администрация. Не са доказани обстоятелствата по чл. 3 вр.  чл. 284 от ЗИНЗС, въз основа на които да се приеме, че са налице незаконосъобразни действия или бездействия на затворническата администрация по отношение на ищеца, които са уронили човешкото му достойнство или породили страх и незащитеност като пряка последица. Не може да се приложи презумпцията за вреди по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, доколкото липсва незаконосъобразна дейност на администрацията.

По тези причини искът срещу ГДИН следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Следва да бъде отхвърлена и акцесорната претенция за лихва върху сумата за обезщетение.

Въпреки този изход на делото претенциите за присъждане на направените в производството разноски от страна на ГДИН - юрисконсултско възнаграждение в размера по чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК са неоснователни. Съгласно  чл. 286, ал.2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент от чл. 75 и чл. 76 ГПК са средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, т.е. разноските, направени по процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени. По аргумент от горните текстове на ГПК и нормата на чл. 286, ал.3 ЗИНЗС, отговорността на загубилия делото ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството. Обратно - при частично или пълно уважаване на иска, ответникът заплаща на ищеца и разноски за производство, както и заплатена от него държавна такса и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Отговорността за възнаграждението за адвокат, съответно за юрисконсулт е предвидена отделно от законодателя и при липсата на указание в закона за възможността за търсена на такава отговорност, то такава не може да се търси. В този смисъл е съдебната практика - решение № 12445/17.10.2017 г. по адм.д.№ 6338/2016 на ВАС, постановено по аналогичните текстове на чл. 10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ.

Водим от изложените мотиви и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд Плевен, първи състав

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ иска на И.М.Р., ЕГН **********, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ с цена 5000 лева за причинени неимуществени вреди в периода 01.03.2018 г. - 10.05.2018 г., в резултат от незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация, изразяващи се в спиране на ищеца от полагане на доброволен труд в Затвора Белене.

ОТХВЪРЛЯ искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за присъждане на разноски.

Решението подлежи на оспорване с касационна жалба пред Върховен административен съд в срок от 14 дни от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ: /п/