РЕШЕНИЕ № 294

гр. Плевен, 3 Май 2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд на гр. Плевен – първи състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПОЛИНА БОГДАНОВА-КУЧЕВА

при секретар Венера Мушакова, изслуша докладваното от съдията Богданова-Кучева административно дело № 123/2018 г. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно -процесуалния кодекс /АПК/ във вр. чл. 171, т.2а от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.

Образувано е по жалба на С.В. *** срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗПАМ/ № 17-0938-003136/28.12.2017 г. на Началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Плевен, с която е наложена принудителна административна мярка – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство, индивидуализирано в заповедта, за срок от шест месеца на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП.

Жалбоподателят иска оспорената заповед да бъде отменена като незаконосъобразна, неправилна и необоснована. Счита, че същата е постановена при недоказаност на описаното в нея нарушение по ЗДвП, тъй като не е предоставял за управление лек автомобил „Форд Галакси“ ЕН *** ВТ на Н. И. В., която с оглед обстоятелството, че живеят в едно домакинство е взела сама ключовете на автомобила и го е привела в движение, за което жалбоподателят е научил в последствие от съответните контролни органи – факт доказващ неговата невинност за налагане на тази санкция. Счита, че при налагането на тази санкция не е бил спазен принципът на съразмерност по чл. 6 от АПК. Счита, че в конкретния случай, при който друго лице несобственик на автомобила е управлявал чужд лек автомобил със СУМПС с изтекъл срок на валидност, следва да се разграничава от случаите на първоначална липса на СУМПС и последваща такава, поради отнемането му /при лишаване от правоуправление по съдебен или административен ред/ или изземването му /при загуба на правоспособност/, както и когато водачът не притежава правоспособност за съответната категория по чл. 150а от ЗДвП – факт, който навежда на извода, че процесната мярка със срок от шест месеца, макар и това да е минимално предвиденият в закона срок, е наложена в несъответствие с целите по чл. 22 от ЗАНН. Моли оспорената заповед да бъде отменена.

Жалбоподателят е бил редовно призован за откритото съдебно заседание, явява се лично. Моли да бъде отменена оспорената заповед като счита същата за неправилна.

Ответникът – Началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Плевен, редовно призован, не се явява, представлява се от юрисконсулт П.Ф. с пълномощно на л. 31 от делото. Моли да бъде потвърдена заповедта за прилагане на принудителна административна мярка издадена от Началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Плевен. Счита, че заповедта е законосъобразна, издадена от компетентен орган в рамките на правомощията му, както и, че при издаването на заповедта не са допуснати процедурни нарушения, същата съдържа, както фактическите, така и правните основания за издаването й. Посочва, че мотивите за издаването й са подкрепени с посочения в заповедта АУАН, от който е видно, че на 28.12.2017 г. лек автомобил „Форд Галакси“ с № ЕН *** ВТ, собственост на С.В.В., е управляван от лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление на МПС, а именно Н. И. В.. Сочи, че от представената по делото справка за нарушител в региона е видно, че към 28.12.2017 г. не е било налице валидно свидетелство за управление на МПС на Н. И. В., тъй като свидетелството й е било със срок на управление до 07.03.2017 г., а новото свидетелство за управление на МПС е издадено едва на 11.01.2018 г., тоест след съставянето на АУАН и след издаването на заповедта за прилагане на принудителна административна мярка. Посочва, че в период на почти една година лицето е било без валидно свидетелство за управление на МПС, което реално създава опасност за движението и предпоставки за пътно-транспортни произшествия, тъй като в този период от почти една година не е ясно дали лицето е отговаряло, във всеки един момент, в който е управлявало моторно-превозно средство на условията да бъде подновено свидетелството му за управление на МПС. В конкретния случай счита, че целта на закона е спазена с издаването на тази заповед, наложена е минимална принудителна административна мярка, за минимален период от време - шест месеца. Посочва, че по делото са представени и доказателства, от които е видно, че Н. И. В. и С.В.В., както е заявено и в самата жалба, живеят в едно домакинство, а в този период, в който е била свалена регистрацията, същите са можели да ползват личния автомобил на Н. И. В., а именно „Сеат Ибиза“, за който има представени по делото документи, както и считано от 02.02.2018 г. жалбоподателят притежава и нов автомобил на свое име „Тойота Авенсис“, поради което същият не е възпрепятстван по никакъв начин да ползва моторно-превозно средство. Счита, че това, че жалбоподателят не е извършил действия по предоставяне на автомобила на лицето, което го е управлявало без необходимия документ - валидно свидетелство за управление на моторно-превозно средство е без отношение към настоящото дело, тъй като ЗДвП не предвижда като предпоставка за налагане на принудителна административна мярка да бъде включено и предоставяне на моторното-превозно средство от страна на собственика му на лицето, което го е управлявало, като е достатъчен фактът, че е било установено от надлежните органи на сектор „Пътна полиция“ това управление. Моли да бъде потвърдена издадената заповед за прилагане на принудителна административна мярка, както и в полза на ОД на МВР – Плевен да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в минимален размер на 100 лева, тъй като счита, че не е нарушен и принципът за съразмерност на наложената принудителна мярка по смисъла на чл. 6, ал 1 от АПК.

Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Административен съд на гр. Плевен, първи състав, като провери законосъобразността на оспорвания акт, съобрази доводите на страните и представените доказателства, намира подадената жалба за основателна.

С оспорената заповед на жалбоподателя, като собственик на автомобил /индивидуализиран/ е наложена ПАМ – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство за срок от 6 месеца на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП, за това че на 28.12.2017 г. в 00:20 часа в гр. Плевен, ул. „Иван Вазов“ до №5 в посока на движение ул. „Д.Костантинов“ автомобил негова собственост е бил управляван от Н. И. В., чието свидетелство за управление на моторно превозно средство е било с изтекъл срок на валидност. Последното е било валидно до 07.03.2017 г., за което е съставен акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ № Д 484303/28.12.2017 г., в който е описана същата фактическа обстановка.

Посоченият АУАН / л.11 от делото/ е редовно съставен, отговаря на условията на чл. 40, ал. 1, чл. 42 и чл. 43, ал. 1 от ЗАНН и следователно съгласно чл. 189, ал.2 от ЗДвП се ползва с доказателствена сила до доказване на противното. Към момента на постановяване на оспорената заповед не са налични доказателства, които да оборват констатациите, направени в АУАН. Н. В. собствено ръчно е посочила, че няма възражение по акта. За констатираното административно нарушение по чл. 150 от ЗДвП е наложено и административно наказание с наказателно постановление № 17-0938-006660/10.01.2018 г. като на основание чл. 177, ал.1, т2, пр. 1 от ЗДвП е наложено наказание – глоба в размер на 100 лева на Н.В., видно от справка за нарушител/водач, приложена на л. 28 от делото.

Няма спор между страните за описаните факти. В жалбата е налице признание, че на 28.12.2017 г Н.В. е управлявала автомобила, посочен в заповедта, както и в АУАН и НП, собственост на жалбоподателя, като свидетелството й за управление на моторно превозно средство /СУМПС/ е било с изтекъл срок на валидност.

Съгласно разпоредбата на чл. 171, т.2а от ЗДвП, посочена като правно основание за издаване на оспорената заповед, /в редакция ДВ бр. 77 от 2017 г., в сила от 26.09.2017 г.действащо право към момента на постановяване на ЗПАМ/, за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага принудителна административна мярка „прекратяване регистрацията на пътно превозно средство“ на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното свидетелство за управление и/или е с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, и/или е употребил наркотични вещества или техни аналози, както и при отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство и/или с тест за установяване концентрацията на алкохол и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, или не изпълни предписанието за изследване с доказателствен анализатор или за медицинско изследване и вземане на биологични проби за извършване на химическо и/или химико-токсикологично лабораторно изследване за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му и/или за употреба на наркотични вещества или техни аналози, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление – за срок от 6 месеца до една година.

В конкретния случай, видно от фактическото описание на административното нарушение, административният орган е приел наличието на хипотеза на законовата разпоредба - управление на МПС, без водачът /различен от собственика на автомобила/ да притежава съответното свидетелство за управление. Деянието е квалифицирано в АУАН като нарушение на чл. 150а от ЗДвП /ред. изм. - ДВ, бр. 9 от 2017 г., в сила от 26.01.2017 г/, в сила към момента на издаване на акта . Нормата сочи, че за да управлява моторно превозно средство, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него превозно средство.

В случая няма спор относно факта, че В. има придобита правоспособност за водач на МПС от необходимата категория, какъвто е и автомобила, който същата е управлявала при извършване на проверката. Липсва и спор за това, че притежаваното от нея СУМПС е било с изтекъл срок на валидност към момента на проверката.

Спорният по делото въпрос е относно квалифицирането на установеното неправомерно поведение и съответствието му като фактическо основание по чл. 171, т.2а от ЗДвП за издаване на оспорената заповед за ПАМ. Настоящият състав счита, че изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на МПС не лишава водача от неговата правоспособност, като водач на МПС. Свидетелството за управление на МПС е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство – чл. 2, ал.1 от Наредба №I-157 от 01.12.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Наредбата е издадена на основание чл. 159, ал.1 от ЗДвП, с която е делегирано правомощието на Министъра на вътрешните работи да определя условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство; за водене на централен регистър на водачите на моторни превозни средства; за отчет на водачите на моторни превозни средства, за отчет на наложените им наказания и на точките, потвърждаващи валидността на свидетелството за управление и за служебното предоставяне и предоставянето срещу заплащане на данни за водените на отчет водачи на моторни превозни средства. По смисъла тази разпоредба свидетелството за управление на МПС има единствено и само удостоверителна функция за придобитата правоспособност, но не е елемент от сложния фактически състав на придобиване на правоспособността за управление на МПС от съответната категория. Изискванията, условията и реда за придобиване на правоспособност за управление на моторни превозни средства от категориите по чл. 149 от ЗДвП, са регламентирани подробно в Наредба № 31 от 26.07.1999 г. за изискванията, условията и реда за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство, в която е предвидено, че на лицата, положили успешно изпита, се издава свидетелство за управление по реда на чл. 159 от ЗДвП, с което се удостоверява правоспособността за управление на МПС от съответната категория - чл. 2, ал.3. Следователно изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на МПС не лишава водача от придобитата правоспособност. Следва да се съобрази още, че съгласно чл. 157, ал.4 от ЗДвП, водач, на когото са отнети всички контролни точки, губи придобитата правоспособност и е длъжен да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР, като по аргумент от чл. 157, ал.5 от ЗДвП, същият има право да придобие правоспособност след явяване на изпит. Такова изискване към водачите на МПС с изтекъл срок на валидност на свидетелството за управление не е налице. Следователно направения по-горе извод, че с изтичането на срока на СУМПС те не губят правоспособността си се потвърждава. По изложените съображения, настоящият съдебен състав, намира, че в конкретния случай не са налице предпоставките за прилагането на ПАМ по чл. 171, т.2а от ЗДвП. Този извод е в съответствие с мотивите към законопроекта, въз основа на който е приет ЗИД на ЗДвП, обн. в ДВ бр.101/2016 г., в сила от 21.01.2017 г., с който е приета и разпоредбата на чл. 171, т.2а от ЗДвП. До приемане на въпросния ЗИД на ЗДвП се е стигнало въз основа на законопроект със сигнатура 554-01-161 от 08.12.2015 г. и законопроект със сигнатура 554-01-162 от 08.12.2015 г., внесени от различни народни представители и обединени в общ законопроект със сигнатура 653-19-3/09.03.2016 г. Приетият нов текст 2а от чл. 171 от ЗДвП първоначално е предложен с §16, т.3 от законопроекта със сигнатура 554-01-162 от 08.12.2015 г., като от мотивите към същия е видно, че с предложената мярка „временно отнемане на административното разрешение да участва в пътното движение“ на собственик, който управлява МПС, без да притежава съответно свидетелство за управление, видоизменена в окончателно приетия вариант в „прекратяване на регистрацията на МПС“, се целят „промени, насочени спрямо неправоспособните водачи на МПС...“, както и „Тази мярка /отнемане на регистрационна табела/ е насочена към самия собственик на МПС и отговорността му същото да бъде управлявано от правоспособен водач...“ /т.4 от мотивите/. От изложеното е видно, че визираната в чл. 171, т.2а от ЗДвП принудителна административна мярка е насочена само спрямо неправоспособните водачи, т.е. спрямо тези, които изобщо не притежават правоспособност да управляват МПС от съответната категория, а не и срещу правоспособни водачи, чиито СУМПС са с изтекъл срок на валидност.

В подкрепа на изложеното е и последвалата законодателна промяна на чл. 171, т.2а от ЗДвП /ДВ бр.2/2018 г., в сила от 03.01.2018 г./, с която законодателят е извършил поправително тълкуване на волята си, като изрично е посочил, че се прекратява регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство: без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т.1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно – процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства - за срок от 6 месеца до една година. С тази промяна законодателят изрично е изключил прилагането на тази принудителна мярка по отношение на водачи, които управляват МПС със свидетелство за управление, на което е изтекъл срокът на валидност. Предвид разпоредбата на чл. 150а от ЗДВП, водачът не може да управлява МПС, ако срокът на валидност на свидетелството му за управление е изтекъл, но спрямо него не може да се прилага принудителната мярка по чл. 171, т.2а от ЗДвП. От тази промяна е видно, че законодателят не приравнява свидетелството с изтекъл срок на валидност, на непритежаване на свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното МПС. Законодателят изрично е пояснил, че притежаването на свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, е различна хипотеза от управляване на МПС със свидетелство за управление, което не е в срок на валидност, т.е. изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление не лишава водача от придобитата вече правоспособност.

Действително, съгласно чл. 142, ал.1 от АПК, съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, но настоящият състав намира, че с посочените по-горе законодателни промени, законодателят само е разтълкувал волята си, вложена и преди промяната в разпоредбата на чл. 171, т.2а от ЗДвП, а именно, че тази разпоредба се прилага само към водачи или собственици, които са предоставили собствения си автомобил на водачи, които са неправоспособни и изобщо не притежават свидетелство за управление от категорията на МПС, което управляват.

Следва да се вземе под внимание още: Първоначалното издаване на свидетелство за управление на МПС от съответната категория е придобитата от водача правоспособност. Срокът на валидност на свидетелството за управление на МПС е уреден в Закона за българските лични документи /ЗБЛД/. Съгласно чл. 1, ал.5, т.2 от ЗБЛД свидетелството за управление на МПС е български личен документ, който по аргумент от чл. 50, ал.1 и 2 от с.з. представлява индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. В чл. 51 от ЗБЛД са уредени режимът и сроковете за валидност на този документ. Съгласно §1, т.2, б. „ж“ от ДР на ЗБЛД „нередовен“ български личен документ е този, който е с изтекъл срок на валидност, като в чл. 81, ал.2, т.6 от ЗБЛД е предвиден състав на административно нарушение - използване на нередовен български личен документ и административно наказание за това – „глоба“ в размер от 30 до 200 лева. Сравнителната характеристика на относимата правна уредба по ЗДвП и тази по ЗБЛД води до правен извод, че макар да удостоверява официално придобитата правоспособност за управление на МПС от съответна категория, изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на МПС не засяга придобитата вече правоспособност по смисъла на чл. 150 и чл. 150а от ЗДвП. Допълнителен аргумент в полза на това тълкуване следва от факта на предвидената по ЗБЛД отделна, различна от ЗДвП административно наказателна отговорност за нарушение, изразяващо се в ползване на нередовен български личен документ, какъвто по смисъла на цитираната разпоредба на §1, т.2, б. „ж“ от ДР на ЗБЛД е такъв с изтекъл срок на валидност.

Налага се извод, че изложените в оспорената заповед фактически обстоятелства не съставляват фактическото основание по чл. 171, т.2а от ЗДвП - управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното свидетелство за управление. Не е налице правопораждащият фактически състав, липсва и основание за прилагане на правомощието на административния орган за прекратяване регистрацията на управлявания от В. автомобил, собственост на жалбоподателя. Следователно наложената ПАМ с обжалваната заповед, е издадена при липса на материалноправните предпоставки за това, поради което е незаконосъобразна.

За пълнота: Оспорваната заповед е издадена при допуснато нарушение на принципа на съразмерност, заложен в чл. 6, ал.1 АПК, според който административните органи упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Това е основен принцип, който следва да бъде съобразен и приложен при постановяването на всеки един административен акт от неговия издател. Съдът следи служебно за спазването му.

Действително, налагайки ПАМ в хипотезата на чл. 171, т.2а от ЗДвП, административният орган действа при условията на обвързана компетентност. Но дори когато преследва законоустановени цели, принудителната административна мярка за всеки конкретен случай трябва да е определена в такъв вид и обем, че да не ограничава правата на субектите в степен, надхвърляща необходимото за осъществяване на целта на закона. В случая прилагането на тази ПАМ, не само не би постигнало нито една от целите на административната принуда, но и ограничава правата на жалбоподателя в по-голяма степен от необходимото, тъй като го лишава от възможността да управлява притежаваното от него МПС в рамките на шест месеца при положение, че същия лично не е допуснал нарушение на правилата за движението по пътищата, установени в ЗДвП.

От друга страна, снабдяването водача В. на лекия автомобил на жалбоподателя с ново СУМПС означава, че същата отговаря на всички изисквания, поставени към водачите на МПС, в т.ч. и на изискването за медицинска годност за управление на МПС, поради което нито тя в качеството на водач, нито автомобила, представляват опасност за движението по пътищата. С оглед на това последиците от издадената заповед са несъизмерими с преследваната цел, което означава, че същата е постановена в противоречие с чл. 6, ал.5 от АПК (в т.см. реш.№ 2429/27.02.2017 г. по адм.д.№ 12477/2016 г. на ВАС).

С оглед всичко изложено оспорената ЗПАМ е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона писмена форма, но при липса на фактическо основание приложение на чл. 171, т.2 а от ЗДвП, при несъобразяване на целта на закона и при нарушение на чл. 6 от АПК, поради което е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.

При този изход на делото претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсутлско възнаграждение е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.

Водим от изложените мотиви и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд на гр. Плевен, първи състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17-0938-003136/28.12.2017 г. на Началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Плевен, с която е наложена принудителна административна мярка – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство, индивидуализирано в заповедта, за срок от шест месеца на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП с адресат: С.В. ***.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на процесуалния представител на Началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Плевен за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на оспорване с касационна жалба пред Върховен административен съд в срок от 14 дни от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ: /п/