РЕШЕНИЕ № 521

гр. Плевен, 2 Август 2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд на гр. Плевен – първи състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПОЛИНА БОГДАНОВА-КУЧЕВА

при секретар Венера Мушакова, изслуша докладваното от съдията Богданова-Кучева административно дело № 443/2018 г. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.62, ал.1, т.3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по жалба на А.П.Т., изтърпяващ наказание в затвора Белене, срещу Заповед № Л-1895/19.04.2018 г. на Старши комисар В. М., с която е наредено жалбоподателят да бъде приведен за доизтърпяване на наказанието в затвора Ловеч.

Жалбоподателят моли оспорената заповед да бъде отменена и да му бъде разрешено да изтърпи остатъка от присъдата си в ЗООТ – Белене. Посочва, че родителите му живеят в с. Ореш, обл. Велико Търново, което се намира по-близо до гр. Белене и по този начин имат възможност да му идват на свиждане. Посочва още, че майка му е със здравословни проблеми и не може да пътува на дълги разстояния, а и семейството му е в затруднено финансово положение. Сочи, че в ЗООТ – Белене е назначен на постоянна работа и получава трудово възнаграждение, както и че до изтърпяване на наказанието му остават по-малко от четири месеца. Посочва, че няма наказания и изпълнява редовно нормите си. Счита, че това преместване не е в негов интерес.

Жалбоподателят е бил редовно призован за откритото съдебно заседание, явява се лично и се представлява от адв. П.Д. *** с пълномощно на л. 69 от делото. Посочва, че основните възражения на жалбоподателя се свеждат до липса на материалноправно основание за издаване на обжалваната заповед, като в този смисъл счита, че приложимият материален закон за издаване на обжалваната заповед следва да е нормата на чл. 62 от ЗИНЗС, която изрично урежда конкретните въпроси свързани с преместването на лишените от свобода от един затвор в друг. Счита, че обосновавайки преместването на жалбоподателя единствено с тази заповед при липса на приложно поле на чл. 58 от ЗИНЗС като водеща материалноправна разпоредба в обстоятелствената част на заповедта констатира пълно нарушение на приложимите материалноправни разпоредби и същевременно липса на ясни мотиви, които да бъдат свързани с приложимата разпоредба на чл. 62, ал. 1 от ЗИНЗС, като тази норма изчерпателно определя материалноправните предпоставки за извършване на преместването на лишен от свобода от един затвор в друг. Счита, че това непълно и неточно мотивиране на административния акт не би могло да бъде санирано и компенсирано във фазата на съдебното производство чийто аргумент от нормите на чл. 145, ал. 1 и чл. 146 от АПК. Счита, че в случая не би могло да се извърши своеобразно дописване на съдържанието на заповедта с посочване на фактически основания съдържащи се в чл. 62, ал. 1, т. 1 до т. 5 от ЗИНЗС при положение освен всичко друго и че издателят на заповедта не се е позовал на нито една от тези нормативноуредени хипотези, като в случая това препятства и контролната дейност на съда, поради което на това основание моли да бъде отменена обжалваната заповед. Счита, че постигане целите на наказанието, в случая превъзпитанието и поправянето на лишения от свобода и мотивирането му към спазване на установения законов ред в държавата е реализирано чрез предвидените в закона възможности и изисквания за изтърпяване на самото наказание, като в случая всички позитиви, които се преследват с изтърпяване на наложеното наказание напрактика са реализирани видно от справката, представена по делото. Посочва, че жалбоподателят вече е изтърпял първото в хронологично отношение наказание лишаване от свобода наложено му от Районен съд – Левски в размер на три месеца и това е станало на 07.06.2018 г., видно от същата справка и чрез зачитане на полаганият от него труд по трудово правоотношение, като се направят изчисления при запазването на сегашното място за изтърпяване на наказанието в затвора Белене, както и при продължаване на изпълнение на трудовото му правоотношение с редукцията на закона два работни дни да се считат за три дни изтърпени от наложеното наказание, А.Т. би изтърпял второто наказание по присъдата по н.о.х. дело № 37/2018 г. на 09 или 10 август 2018 г. Посочва още, че ако чисто технически се отнесе технологичното време за организиране преместването на жалбоподателя практически остава период между 7 и 15 дни, в които той евентуално би пребивавал в приемното отделение на затвора Ловеч без възможност да продължи полагането на труд по трудово правоотношение. Моли да бъде взето предвид изложеното от жалбоподателя в допълнителната молба, както и събраните гласни доказателства чрез разпита на майката на жалбоподателя относно значението, както за него самият, така и за близките му, което също е релевантен факт по смисъла на закона за продължаване на възможността за редовните му контакти със семейството му, които според представената справка са ежеседмични и пълноценни и не само с родителите му, но и с други негови най-близки роднини. Сочи, че здравословното състояние на майка му е такова, че пътуването до гр. Ловеч за нея би представлявало съществено затруднение предвид данните от медицинските документи. Счита, че чистата формалност на обжалвания административен акт няма да допринесе с нищо и обратно само ще създаде негативи по отношение на гарантираните законни права и интереси на лишения от свобода. Сочи, че по делото липсват доказателства дали при преместването му в затвора Ловеч биха му били осигурени необходимите условия по смисъла на чл. 43 от закона, доколкото такива твърдения нито са навеждани от ответника по жалбата, нито са правени доказателствени искания в тази посока. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде отменена оспорената заповед.

Ответникът – Старши комисар В. М. при ГД „Изпълнение на наказанията“ – София, редовно призован, не се явява, представлява се от юрисконсулт Н.У. с пълномощно на лист 59 от делото. Посочва, че като основание за издаване на оспорената заповед е посочен именно чл. 58 от ЗИНЗС, тъй като със заповедта се цели да се изправи един пропуск на прокурора, който е привел в изпълнение съдебния акт, като в изпълнение на указания за дейността на прокуратурата по надзора по изпълнение на наказанието и други превантивни мерки, които са утвърдени от Главния прокурор с негова заповед от 19.02.2018 г. и в частност в нейната т. 11 е посочено: „В писмената наредба да привеждане на съдебния акт с наказание лишаване от свобода прокурорът посочва: буква „б“ – „точното място на изтърпяване на наказанието съгласно правилата утвърдени от Министерство на правосъдието“ и следващото изречение „в този си част нареждането не е обвързано с администрацията на местата за лишаване от свобода за целия срок за изпълнение на наказанието“. Посочва, че след като А.Т. е постъпил в затвора и са анализирани неговите документи, които са го съпровождали и съпоставени с данните от личната му карта е видно, че постоянният му адрес е на територията на Област Велико Търново и съгласно заповедта за разпределение на лишените от свобода в затвори и затворнически общежития, това е Заповед № Л-919 от 08.03.2017 г. на Главния директор, в частност т. 3.5 и т. 4.6 е посечено, че лицата с постоянна адресна регистрация от Област Велико Търново изтърпяват наказанието си в затвора Ловеч. Сочи, че в посочената заповед няма абсолютно никакви други критерии за разпределение по местата за лишаване от свобода и в настоящия случай относно доброто поведение на А.Т. не се спори и твърдението му за работа не може да послужи като основание за оставането му в затвора Белене. Счита, че заповедта е законосъобразна, както и че чл. 62 от ЗИНЗС въобще няма приложно поле в настоящия случай, тъй като той се отнася за преместване на лишени от свобода и нито А.Т. е писал молба, нито неговите близки. Счита, че към датата на издаване на заповедта, а именно 19.04.2018 г. същата е издадена от компетентен орган, при съобразяване на материалните предпоставки за издаването й. Посочва, че към настоящия момент жалбоподателят има малък остатък, а именно един месец и 11 дни ако не работи, но при издаването на заповедта той е търпял все още първата си присъда, като в този смисъл моли да бъде постановен съдебен акт, с който да бъде потвърдена оспорената заповедта, като правилна и законосъобразна. Посочва, че не е изследван въпросът дали в Ловеч ще му бъде предоставена работа, тъй като в тези производства не се изследва този въпрос, защото това зависи от неговите лични качества, от това дали след като отиде там ще има работа по неговата квалификация и дали не е заета от друг лишен от свобода.

Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК вр. чл. 62, ал. 3 от ЗИНЗС /заповедта е връчена на лицето на 24.04.2018 г., видно от саморъчно отбелязване в долния й край, а жалбата срещу нея е депозирана на 02.05.2018 г пред съда/ от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Административен съд на гр. Плевен, първи състав, като провери законосъобразността на оспорвания акт, съобрази доводите на страните и представените доказателства, намира подадената жалба за основателна.

Жалбоподателят изтърпява наказание по НК, при първоначално определен общ режим. Това е първо влизане в затвора на лицето и то е било настанено в затворническо общежитие от открит тир към затвора Белене на 26.03.2018 г. Жалбоподателят работи от самото начало, отзивите за работата му са добри и дори е получил награда в тази връзка. Посоченото се установява от докладна записка от инспектор социално дейности А. Д. на ЗООТ Белене /л.84 от делото/ и от писмо на началника на затвора Белене /л.61 от делото/.

Събрани са писмени доказателства, че жалбоподателя осъществява много чести, ежеседмични свиждания със широк кръг роднини и близки – майка, баща, сестра, баба, дядо, чичо и други. Както и доказателства, че майката е с влошено здравословно състояние и пътуването й до по отдалечено място за лишаване от свобода за свиждания със сина й би било затруднено. Съдът кредитира с диверие всички събрани доказателства в тази връзка – писмени и гласни, като ги намира за обективни, верни и кореспондиращи по между си.

Нито жалбоподателя, нито негови близки са подавали молба за преместването му в друг затвора преди датата на издаване на оспорената заповед – 19.04.2018 г.

Заповедта, предмет на съдебен контрол, е издадена на основание чл. 58 от ЗИНС, видно от посоченото в нея и от изрично заявление на процесуалния представител на ответника.

Нормата на чл. 58 от ЗИНЗС регламентира, че осъдените се разпределят в местата за лишаване от свобода по ред, определен от главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" съобразно възможността да изтърпяват наказанието най-близо до постоянния си адрес и изискването на чл. 43, ал. 4, като в т.3 на чл. 58 е посочено, че в затворническите общежития от открит тип се настаняват осъдените с първоначално определен общ режим. Съобразно т.3.5 от Заповед №Л-919 от 08.03.2017 г. на Главния директор на ГДИН, в затворническо общежитие "Полигона" и затворническо общежитие "Велико Търново" към затвора Ловеч се настаняват лишени от свобода от област Велико Търново, Русе, Ловеч, Шумен и Габрово.

Не се спори между страните, а и се установява от справка в Национална база данни „Население“ /л.76 от делото/, че жалбоподателят има постоянен адрес *** Търново. Следователно по принцип попада в приложното поле на т.3.5 от Заповед №Л-919 от 08.03.2017 г. на Главния директор на ГДИН.

От горепосочените факти се установява, че жалбоподателят към момента на издаване на заповедта вече е бил настанен в затворническо общежитие от открит тип към затвора Белене при първоначалното си настаняване за изтърпяване на наложеното му наказание. При това първоначално настаняване са спазени изискванията на чл. 58 от ЗИНС, като лицето е настанено в затворническо общежитие от открит тип съгласно първоначално определения му общ режим за изтърпяване на наказанието и е разпределено в място за изтърпяване на наказание лишаване от свобода обективно по-близо до постоянния му адрес – село Ореш, общ. Свищов отстои на 17 км от гр. Белене, докато разстоянието до гр. Ловеч е 83 км.

В случая формалното противоречие Заповед №Л-919 от 08.03.2017 г. на Главния директор на ГДИН не може да бъде противопоставено на изискванията на закона, тъй като посочената заповед следва да отговоря на поставените от закона изисквания. Последните са свързани именно: с най-близкото до постоянния адрес на лицето място за изтърпяване на наказанието, както и с това, в кое място за изтърпяване на наказанието ще бъде спазено изискването на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, който предвижда, че „Минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м. Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" поддържа актуална база данни за капацитета на местата за лишаване от свобода.“ . В оспорената заповед не е посочено, като фактическо основание за издавеното й невъзможността на лишените от свобода да бъде осигурена, посочена от закона, минимална жилищна площ в затворническото общежитие от открит тип към затвора Белене. Не са ангажирани и доказателства относно площта, с която разполага всеки лишен от свобода в затворническо общежитие "Белене" към затвора Белене, поради което не може да бъде извършена преценка относно обстоятелството, че в ЗООТ към затвора Белене не може да се осигури достатъчна площ за изтърпяване на наказанието от жалбоподателя.

Освен това, данните, че на жалбоподателя му е осигурена работа в ЗООТ Белене и, че той осъществява редовни контакти /свиждания/ със свои близки, както от най-близкия семеен кръг /майка, баща, сестра/, така и от по широкия кръг роднини /баба, дядо, чичо и други роднини л.81-83 от делото/ следва също да бъде оценен, което не е направено при издаване на оспорената заповед.

Правото на труд е основно право на човека, защитено от Конституцията на страна /чл. 48, ал.1 от Конституцията – „Гражданите имат право на труд. Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.“/ и от различни международни актове, по които Р.България е страна. Присъдата, с която е определено наказанието на жалбоподателя, което той търпи не засяга правото му на труд, поради което след като веднъж вече е осигурено активното му участие в трудов процес, то не следва да бъде ограничавано само, за да се осигури формалното спазване на Заповед №Л-919 от 08.03.2017 г. на Главния директор на ГДИН. Противното разбиране би било противоправно ограничаване на основно право на човека, като същото влиза в противоречие и с основните цели, които се преследват от реализирането на наказателната отговорност, а именно превъзпитанието на лицата. Осъществяването на трудова дейност има безспорни положителни ефекти върху личността, които не следва да бъдат пренебрегвани, а напротив да бъдат стимулирани.

Правото на личен и семеен живот /чл. 32, ал.1 от Конституцията/, също е основно право на човека, което не следва да бъде ограничавано от изтърпяване на наказанието в по-голяма степен отколкото налага самото наказание. В случая по делото са събрани безспорни доказателства /писмени и гласни/, че личните контакти на жалбоподателя със семейството му биха били нарушени и/или затруднени съществено при преместването му за доизтърпяване на наказанието му в друг затвор. Данните за честите свиждания на жалбоподателя с роднините му са били известни на ответника и е следвало да бъдат съобразени, за да се осигури в максимална степен осигуряването на правото му на семеен живот въпреки изтърпяване на наказанието. Подкрепата на роднини и близки по време на изтърпяване на наказанието, също има положителен ефект за съхраняване на личността на лицето, изтърпяващо наказанието, за по-лесното му понасяне като цяло и за по-пълноценното постигане на целите на самото наказание.

Всичко посочено води до извод, че не са били налице предпоставки за издавена на заповед с правно основание чл. 58 от ЗИНС, която регламентира само първоначалното настаняване на лишените от свобода в местата за лишаване от свобода с оглед постоянния им адрес, доколкото първоначалното настаняване на жалбоподателя вече е било осъществено към момента на издавена на оспорената заповед.

След първоначалното настаняване на лицето в местата за лишаване от свобода следва да са налице предпоставките за преместване по чл. 62 от ЗИНС, за да се осъществи преместване на един лишен от свобода от един затвор в друг. В случая в оспорената заповед не се сочи нито една от посочените в чл. 62 от ЗИНЗС предпоставки, които да налагат преместване на жалбоподателя от един затвор в друг. Формалното осигуряване на спазването на Заповед №Л-919 от 08.03.2017 г. на Главния директор на ГДИН не може да обоснове издаването на такава заповед.

Налага се извод, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон и неговата цел, поради което е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.

За пълнота:

Съгласно чл.62, ал. 1 от ЗИНЗС главният директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" има право да разпорежда преместването на лишените от свобода от един затвор в друг със заповед. Видно от приложената по делото заповед № ЧР-05-115/05.04.2018 г. издателят на заповедта В. М. и изпълнявал длъжността на главния директор на ГДИН за срок от три месеца, като именно в този срок е била издадена и оспорената заповед. Следователно същата е издадена от компетентен орган.

Актът е в надлежна писмена форма и съдържа мотиви, доколкото са изложени фактически и правни основания за издаването й.

Относно спазването на процесуалните правила за издаването на посочената заповед, съдът намира че те също са били нарушени, като ответникът е допуснал смесване на две производства – това по първоначално настаняване на лицата за изтърпяване на наказанията в местата за лишаване от свобода и това за преместване на лицата, изтърпяващи наказание от едни затвор в друг. Това смесване на две производства е довело до неправилно издирване и приложение на материалния закона, както беше посочено по-горе.

Водим от изложените мотиви и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд на гр. Плевен, първи състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Заповед № Л-1895/19.04.2018 г. на Старши комисар В. М., с която е наредено А.П.Т. с ЕГН **********, изтърпяващ наказание в затвора Белене да бъде приведен за доизтърпяване на наказанието в затвора Ловеч.

Решението на основание чл.62, ал.3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража е окончателно и не подлежи на оспорване.

СЪДИЯ: