Р       Е       Ш     Е       Н      И      Е

 

208 / 22.05.2017г., гр. Плевен

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛЕВЕН, трети състав

На двадесет и шести април 2017г. в публично съдебно заседание в състав:

Председател: съдия ЕЛКА БРАТОЕВА

Съдебен секретар: М.К.

С участието на Прокурор Иван Шарков от Окръжна прокуратура – Плевен.

 

 

Като разгледа докладваното от съдия Братоева Административно дело № 465 / 2016г. по описа на съда и на основание доказателствата по делото и закона, за да се произнесе взе предвид следното:

Образувано  е по искова молба на Ж.Г.Г., изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна” в Затвора – Белене срещу МП и ГДИН – София с правно основание чл. 1 ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди за присъждане на обезщетение общо в размер на 50 000 лв. за неимуществени вреди (психическо страдание, емоционален стрес, унижение на човешкото достойнство и обострено чувство на отхвърленост и пренебрегнатост), произтичащи от незаконни действия и  бездействия на ответниците с умишленото му поставяне в продължителна изолация без възможности за човешко общуване в нарушение на чл. 8 ал.2 от ЗИН(отм.) и чл. 3 от ЗИНЗС и неосигуряването на благоприятна среда и условия за физическото и психическото му здраве за периода от 15.12.1998г. до 17.10.1999г. за времето на пребиваването му в Затвора – София, за периода от 30.06.2003г. до 17.02.2009г. за част от времето на престоя му в Затвора – Варна и от 17.02.2009г. до 17.05.2016г. – датата на завеждане на ИМ за времето на престоя му в Затвора - Белене,  ведно със законната лихва върху сумата на осн. чл. 86 от ЗЗД, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира присъждане на разноски.

Ищецът е уточнил ИМ като е посочил, че оттегля предявения иск срещу МП в частта за периода от 15.12.1998г. до 17.10.1999г. – времето, през което е пребивавал в Затвора – София в размер на 5000 лв. за претърпени неимуществени вреди, тъй като счита, че има  прекъсване на нарушението от 17.10.1999г. до 30.06.2003г.  Поддържа иска за обезщетение в останалата част срещу ответниците – МП и ГДИН за сумата 45 000 лв. За периода 30.06.2003г. – 17.02.2009г., когато е изтърпявал наказанието си в Затвора – Варна твърди, че е бил изолиран в самостоятелна килия, като е имал възможност за общуване с други хора (лишени от свобода) , 3 пъти дневно по 40 мин. всеки един път за ходене до тоалетната и храна, което сумарно е 2 часа и 1 час престой на открито, а през останалите 21 часа от денонощието не е имал възможност за човешко общуване. Въпреки многократните молби затворническата администрация не е откликнала да го премести в друга килия с поне още един човек, каквато практика е имало, а е отговаряно, че специално той винаги ще бъде сам в килия.  За периода на престой в Затвора – Белене от 17.02.2009г. до 17.05.2016г. (датата на завеждане на ИМ), твърди, че е напълно изолиран от всички доживотно лишени от свобода в „Зоната с повишена сигурност”, защото е настанен в самостоятелна килия и единственото излизане от нея за по-дълго време е за 1 ч. престой на открито, където е извеждан отново сам. Молбите до администрацията на Затвора – Белене за преместването му при друг лишен от свобода не са уважени. Твърди, че пълната изолация, без възможност за човешко общуване се е отразила както на психическото, така и на физическото му здраве и състояние. Сочи, че твърдяните действия и бездействия на затворническата администрация са в нарушение на чл. 3 ал.2 т.1,2 и 3 и чл. 40 ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС.

Ответниците – МП и ГДИН, чрез юрк. Г. в депозирания писмен отговор изразяват становище за неоснователност на иска. Считат, че не е налице задължение за фактическо действие, произтичащо пряко от закона, нито е подадено искане за такова действие до затворническата администрация. Сочи, че съгласно чл. 198 ал.2 от ЗИНЗС и чл. 217 от ППЗИНЗС осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна могат да бъдат настанявани в общи помещения с останалите лишени от свобода с условие за съвместно участие в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности с решение на комисията по изпълнение на наказанията, ако са поставени на строг режим и въз основа на оценка на тяхната личност. Ищецът изтърпява наказанието си в условията на специален режим, а съгласно разпоредбата на чл. 71 ал.2 от ЗИНЗС лишените от свобода на специален режим се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Чл. 198 ал.2 от ЗИНС предвижда възможност за настаняване на лишените от свобода в общи помещения, само ако са поставени на строг режим.  А нормата на чл. 217 ал.1 и ал.2 от ППЗИНЗС не съдържа безусловно задължение за затворническата администрация да се съобразява с желанията на осъдените при настаняването им, а е въз основа на преценка на съответния инспектор по социални дейности и възпитателна работа, според капацитетните възможности на отделните помещения в групата, личностната характеристика на лишения от свобода, възможността да оказва или да се поддава на отрицателно влияние и естеството на възложената работа. Прави възражение за изтекла 5 годишна погасителна давност на осн. чл. 110 от ЗЗД вр. §1 от ЗР на ЗОДОВ и счита, че правото на иск е погасено по давност за периода преди май 2011г. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Прокурорът от Окръжна прокуратура – Плевен дава заключение за неоснователност и недоказаност на иска.

Като съобрази становищата на страните, приетите доказателства и приложимия закон, съдът намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Според чл. 205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Исковата претенция срещу Министерство на правосъдието и ГДИН – София произтича от  незаконосъобразни действия и  бездействия на затворническата администрация на Затвора – Варна и Затвора - Белене за периода от 30.06.2003г. до 17.05.2016г.  - датата на завеждане на исковата молба.

Съгласно чл. 12 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ДВ – бр. 25/2009г., в сила от 01.06.2009г.) Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” е юридическо лице към Министерство на правосъдието със седалище София и упражнява прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, а затворите са териториални звена на ГДИН.

До 01.06.2009г. е действал Закона за изпълнение на наказанията, който е отменен с приемането на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ДВ – бр. 25/2009г.) По силата на чл. 19 и 19а от ЗИН (отм.) Министерство на правосъдието осъществява общото ръководство на местата за лишаване от свобода и контролът върху тяхната дейност и е  юридическо лице, а  ГДИН осъществява прякото ръководство на местата за лишаване от свобода и е административно звено към МП, но няма юридическа самостоятелност, а затворите са териториални звена на ГДИН. За част от исковия период 30.06.2003г. до 13.07.2004г. според тогава действащата разпоредба на чл. 19а ал.2 от ЗИН (ДВ- 62/2002г.) ГДИН е имала качеството на юридическо лице – второстененен разпоредител с бюджетни кредити към МП.

Затова исковата претенция за посочените периоди е предявена срещу надлежните ответници – МП и ГДИН.

Исковата молба е подадена от надлежна страна, имаща право и интерес от предявяването й и на основание чл. 204 ал.4 от АПК е ДОПУСТИМА за разглеждане.

Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛЕНА И НЕДОКАЗАНА.

Видно от приложените справки от Затвора Белене ищецът Ж.Г.Г. е осъден на „доживотен затвор без право на замяна” при условията на „специален режим”. За исковия период от 30.06.2003г. до 17.02.2009г. ищецът е изтърпявал наказанието си в Затвора – Варна. От 17.02.2009г. е преведен в Затвора – Белене, където изтърпява наказанието си до завеждане на исковата молба – 17.05.2016г. и понастоящем. В Затвора – Варна за исковия период при пребиваването си в зоната с повишена сигурност е имал възможност за общуване с други лишени от свобода извън спалното си помещение по време на престой на открито, по време на закуска, обяд и вечеря (включва и лично време), по време на спортни мероприятия в коридора на групата и по време на сбирки за религиозна подкрепа на осъдените съгласно утвърден график.

В Затвора Белене за исковия период от 17.02.2009г. до 17.05.2016г. е бил настанен самостоятелно в спално помещение в Зоната за повишена сигурност, което е постоянно заключено. Извеждан е от помещението за провеждане на мероприятия като престой на открито – 1 ч. дневно, баня, медицински преглед, пътуване по делегация и др. мероприятия съгласно утвърдения график.

През целия исков период, видно от приложените справки ищецът многократно е бил извеждан от помещението за кратки периоди от по няколко дни и е пътувал по делегация  до Затвора – София, Затвора – Варна във връзка с участие в съдебни дела.

През исковия период в досието на ищеца, намиращо се в Затвора – Белене и ГДИН- София към МП не са налични подавани от ищеца писмени молби, жалби и искания до затворническата администрация на Затвора – Белене или Затвора – Варна за преместване и настаняване в общо помещение с друг лишен от свобода или промяна на режима на изтърпяване на наказанието за исковия период. След преместването му в Затвора – Белене са налични само многобройни молби за преместването му в Затвора – Варна и в Затвора – София по семейни причини, но в тях няма искане за настаняването му заедно с друг лишен от свобода в едно общо помещение. По всички молби е постановен отказ, за което ищецът е бил уведомен.

От показанията на свидетеля Й.П., изтърпяващ понастоящем наказание „доживотен затвор без право на замяна” при „специален режим” в Затвора – Варна и справка от същия затвор се установява, че за периода 30.06.2003г. – 17.02.2009г. свидетелят и ищецът са контактували помежду си в Затвора – Варна. През лятото на 2003г., ищецът е получил  присъда „доживотен затвор без замяна” и същата е приведена в изпълнение като Г. е бил преместен в една група със свидетеля  в Зоната за засилен надзор и охрана на Затвора – Варна. Бил е настанен в 20-та килия самостоятелно в Зоната за засилен надзор и охрана. Извеждан е от помещението съгласно графика: за един час престой на открито и три пъти за закуска, обед, вечеря по един час за храна и лично време, общо 4 часа дневно, през което време е имал възможност да общува с други лишени от свобода, а през останалото време е бил постоянно заключен сам в килията. Свидетелят посочва, че Г. многократно е искал чрез отрядния да бъде преместен в една килия с друг лишен от свобода, но молбите са били връщани или устно е отказвано. Посочва, че по характер Г. е емоционален – бързо избухва и бързо се депресира. След получаването на присъдата и преместването на ищеца  от общите части, където преди това е бил настанен през 2002г. и имал достъп до общи мероприятия като футбол, църква, библиотека, културно-масови мероприятия, Г.  се оплаквал, че иска да е настанен с друг лишен от свобода, трудно приемал  отказите и тежко изживявал унижението,чувствал се отхвърлен и подтиснат, понякога депресиран по една-две седмици, понякога раздразнителен, много тежко изживял преместването в зоната за засилен надзор и охрана след като получил доживотната присъда. Но е бил примерен затворник, без сбивания и наказания и награждаван ежемесечно с извънредни колетни пратки.

От показанията на свидетеля П.Р. се установява, че познава ищеца от 2003г., срещали са се в Затвора – София при конвоиране по съдебни дела, където са били настанявани заедно и при престой на открито и са имали възможност да разговарят обширно. След 2011г., когато свидетелят е бил настанен в Затвора – Белене в Зоната за повишена сигурност до 2016г. са контактували спорадично в Затвора – Белене и разговаряли за кратко при извеждане на лавка, на престой на открито. Ищецът е бил настанен сам в помещение, провеждал престой на открито винаги сам, не е участвал в общи мероприятия или културни дейности. До постановяване на доживотната присъда през 2003г. ищецът е бил жизнерадостен, сговорчив сърдечен, впоследствие станал гневен, необщителен, неконтактен и раздразнителен. Г. не се чувствал добре сам в килия, през 2011-2012г. искал от инспектора по социални дейности в Затвора – Белене да бъде настанен с още някой, защото самотата му влияе зле, което било категорично отказано. Г. реагирал гневно на отказа.

Съгласно чл. 1 ал.1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност. Административна е всяка дейност, свързана с упражняване на властнически правомощия от органите на изпълнителната власт. Дейността на затворническата администрация по изпълнение на наказанията е административна дейност, защото е свързана с упражняването на държавна принуда по отношение на осъдените лица.

Ж.Г.Г. е осъден на наказание „доживотен затвор без право на замяна” и изтърпява наказанието си при „специален режим” за посочените искови периоди.

Съгласно чл. 127д от ЗИН (отм.) по отношение на осъдените на доживотен затвор без замяна са приложими разпоредбите на чл. 127а-127г., които се отнасят и за осъдените на доживотен затвор. Наказанието се изпълнява в обособени отделения към другите затвори, първоначално определеният от съда режим за изтърпяване на наказанието за тази категория лица е „специален”. Разпоредбата на чл. 127б ал.4 от ЗИН (отм.), предвид препратката от чл. 127д е приложима по отношение на осъдените на доживотен затвор без замяна, но поставени на строг режим.  След преценка на риска, който представляват за себе си, за останалите лишени от свобода и за служителите, тази категория лица могат да бъдат настанявани с решение на комисията по чл. 17 в общи помещения с останалите лишени от свобода с право на съвместно участие в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности. Съгласно чл. 43 ал.3 ЗИН (отм.) поставените на специален режим задължително се изолират от останалите. Съгл. чл. 167г ал.1 от ППЗИН (отм.) осъдените на доживотен затвор се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, същото се отнася и за осъдените лишени от свобода на „специален режим” съгласно чл. 56 ал.1 от ППЗИН (отм.). Чл. 57 ал.1 ППЗИН определя, че настаняването на лишените от свобода в спални помещения за един или повече души се извършва от началника на отряда въз основа на определения режим, личностната характеристика на лишения от свобода, възможността да оказва или се поддава на отрицателно влияние и особеностите на възложената му работа. При разпределението на лишените от свобода по спални помещения се отчитат и желанията им за съвместно настаняване, ако те не противоречат на изискванията на цитираната алинея. Чл. 57 ал.1 ППЗИН не намира приложение предвид изричната разпоредба на чл. 127б ал.4 от ЗИН, която определя в кои случаи, по какъв ред и при какви условия осъдените на доживотен затвор без право на замяна могат да бъдат настанени в общо помещение с други лишени от свобода. Възможността се отнася само за лицата, поставени на строг режим, но не и за осъдените на доживотен затвор без замяна на специален режим, какъвто е случаят на ищеца.

При действието на ЗИН (отм. ДВ -бр. 25/2009г. считано от 01.06.2009г.) ищецът е изтърпявал наказанието си при „специален режим”, затова за затворническата администрация не е съществувало законово задължение за настаняването му в общо помещение с друг лишен от свобода. Наказанието, на което е осъден и режима на изтърпяването му налагат да бъде изолиран от останалите в самостоятелно помещение.

При действието на ЗИНЗС  (ДВ – бр. 25/2009г. в сила от 01.06.2009г.)  - чл. 71 ал.2 предвижда, че лишените от свобода на специален режим се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. С нова ал.3 (ДВ – бр.103/2012г.) се предвижда, че осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна, поставени на строг режим се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, освен ако не са налице условията по чл. 198 ал.2 за настаняване в общи помещения с другите лишени от свобода, т.е. с решение на комисията по изпълнение на наказанията след оценка на тяхната личност и с условие за съвместно участие в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности. В чл. 220 ППЗИНЗС (бр.9/2010г. в сила от 01.02.2010г.) предвижда, че за осъдените на доживотен затвор без замяна са приложими разпоредбите за осъдените на доживотен затвор, доколкото не е предвидено друго специално за тях. Приложими са чл. 213 и чл. 214 ППЗИНЗС и по отношение на осъдените на доживотен затвор без замяна, според които те се настаняват в отделни затвори в обособени зони с повишена сигурност, държат се в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, участието им в колективни мероприятия е само с осъдени от същата категория, изолацията от останалите лишени от свобода се спазва и при конвоиране, лечение, свиждане, престой на открито и други случаи на напускане на помещението. Съгласно чл. 217 ППЗИНЗС те могат да бъдат настанявани в общи помещения с останалите лишени от свобода с условие за съвместно участие в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности с решение на комисията по изпълнение на наказанията, но само при условие, че са поставени на строг режим и въз основа на оценка на тяхната личност.

Ищецът през целия исков период е бил поставен на „специален режим”, а не на „строг”, затова за него не е съществувала законова възможност според действащите разпоредби за настаняването му с друг лишен от свобода в едно помещение.  Следователно не е налице законово задължение за затворническата администрация да го настани в едно помещение с друго осъдено лице, поради което и не е налице твърдяното  незаконосъобразно бездействие. Не е налице и незаконосъобразно действие с умишлено поставяне на ищеца в изолация, тъй като настаняването му в постоянно заключено самостоятелно помещение в зоната за повишена сигурност на затвора произтича от наказанието, на което е осъден и режима на изтърпяването му. Всички страдания, които е преживял, затова че е бил сам и не е имал възможност за общуване с други лица през голяма част от денонощието са неизбежна последица от изтърпяване на наказанието и не надхвърлят необходимото за изпълнение целите на наказанието въздействие върху личността. По време на престоя си в Затвора – Варна ищецът е имал възможност в продължение на 4 часа ежедневно да общува с други хора. В Затвора – Белене  също е бил извеждан от помещението ежедневно за един час престой на открито и допълнително за други дейности, при което е имал възможност да общува и с други лица. Също така през целия исков период многократно за по няколко дни е извеждан и конвоиран до Затвора – София, Затвора-Варна за участие по съдебни дела, където е имал възможност да общува с други лица, включително и с разпитаните двама свидетели, с които е споделял мислите и чувствата си. От показанията на свидетелите става ясно, че промяната в поведението на ищеца е настъпила през 2003г. след постановяване на присъдата и настаняването му от общите части на затвора в зоната за повишена сигурност, т.е. произтича от самия факт на осъждането, наказанието и свързания с това режим на изтърпяването му, а не е настъпило впоследствие въздействие от условията, при които е търпял наказанието, изолацията и липсата на човешко общуване. В случая не е налице пълна изолация, която да го е лишила въобще от контакти и човешко общуване непрекъснато през цялото денонощие и за целия период. Не се доказва и неблагоприятно въздействие върху физическото и психическото състояние на ищеца като пряка последица. Видно от медицинските справки той е на възраст 53 години и няма диагностицирани сериозни или хронични заболявания, физически и психически е клинично здрав.

Ето защо съдът счита, че не е налице незаконосъобразно действие или бездействие на затворническата администрация, не са доказани претърпени от ищеца неимуществени вреди, както и липсва пряка причинно-следствена връзка между двете.

Твърдяните от ищеца физически и психически страдания не надхвърлят пределите на неизбежното страдание, свързано с ограниченията, които следва да търпи при изпълнение на наказанието, на което е осъден.

При изложената фактическа обстановка съдът намира, че не са налице предпоставките от фактическия състав на чл. 1 ал.1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответниците – незаконно действие и бездействие на затворническата администрация, претърпени неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между тях.

Поради това предявеният иск с правно основание чл. 1 ал.1 от ЗОДОВ се явява неоснователен и недоказан по основание и размер и следва да се отхвърли. Неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на законна лихва върху сумата.

При този изход на делото на осн. чл. 10 ал.2 от ЗОДОВ вр. чл. 78 ал.8 ГПК в полза на ответника – ГДИН – София, представляван от юрисконсулт Г., следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в минимален размер – 100 лв.

 

Водим от горното съдът

 

 

 

Р       Е       Ш     И :

 

ОТХВЪРЛЯ  исковата молба на Ж.Г.Г., изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна” в Затвора – Белене срещу Министерство на правосъдието и Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – София с правно основание чл. 1 ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение общо в размер на 45 000 лв. за неимуществени вреди (психическо страдание, емоционален стрес, унижение на човешкото достойнство и обострено чувство на отхвърленост и пренебрегнатост), произтичащи от незаконни действия и  бездействия на ответниците с умишленото му поставяне в продължителна изолация без възможности за човешко общуване в нарушение на чл. 8 ал.2 от ЗИН(отм.) и чл. 3 от ЗИНЗС и неосигуряването на благоприятна среда и условия за физическото и психическото му здраве за периода от 30.06.2003г. до 17.02.2009г. за част от времето на престоя му в Затвора – Варна и от 17.02.2009г. до 17.05.2016г. (датата на завеждане на ИМ) за времето на престоя му в Затвора - Белене,  ведно със законната лихва върху сумата на осн. чл. 86 от ЗЗД, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА Ж.Г.Г., изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна” в Затвора – Белене да заплати на

Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – София юрисконсултско възнаграждение в размер на  100 лв.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховен Административен съд в 14-дневен срок от съобщението.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните  и Окръжна прокуратура - Плевен.

 

                                                                          

 

                                                                  С   Ъ   Д   И   Я :