О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 665

гр. Плевен, 21 Юни 2017г.

Административен съд – Плевен, втори касационен състав, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:

Председател: Полина Богданова -Кучева

Членове:Цветелина Кънева

Катя Арабаджиева

Като разгледа докладваното от съдия Кънева ЧКАД №445/2017г. по описа на Административен съд Плевен, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба (с характер на частна) от Регионална дирекция по горите-Ловеч, чрез юрисконсулт В. Г., против протоколно определение №391/28.4.2017г. по НАХД №713/2017г. по описа на Районен съд-Плевен, с което на основание чл.4, §1 от Протокол №7 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (в сила за Република България от 07.09.1992г.) и по аргумент от чл.24 ал.1 т.6 от НПК е прекратено административнонаказателното производство, образувано въз основа на АУАН №786/15.02.2017г. съставен на М.И.М. за нарушение по чл.213 ал.1 т.1 от Закона за горите.

В жалбата се твърди, че протоколното определение е неправилно. Счита се, че съдът е следвало да даде ход на делото и да извърши изследване на всички обстоятелства във връзка с извършеното нарушение и вината на нарушителя, както и да се произнесе относно това дали следва да се върнат отнетите с НП вещи. В заключение се моли за отмяна на определението и връщане на делото на районен съд с указания да бъде даден ход на делото и произнасяне по същество.

Срещу касационната жалба е подадено възражение от М.М., с което се счита, че определението на районния съд е правилно.

След като се запозна с доказателствата по делото и съобрази закона, настоящият състав намира, че касационната жалба (с характер на частна) е процесуално допустима, като подадена в срок от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Съображенията за това са следните:

Предмет на обжалване пред РС-Плевен е било НП №786/13.03.2017г. на Директора на РДГ-Ловеч издадено срещу М.И.М. за това, че на 11.02.2017г. в гр.Долна Митрополия ул.”Съединение” №7 съхранява в товарен автомобил „Пежо Боксер” с рег.№СА *** МХ, 0,7 пр.куб.м. ясенови дърва за огрев, немаркирани с контролна горска или друга марка – нарушение по чл.213 ал.1 т.1 от Закона за горите.

Съдът е приел и по делото са налице доказателства, че срещу същото лице е издадено и НП №787/06.04.2017г. за това, че на 11.02.2017г. в гр.Долна Митрополия ул.”Съединение” №7 съхранява в товарен автомобил „Пежо Боксер” с рег.№СА *** МХ, 0,7 пр.куб.м. ясенови дърва за огрев, без дървесината да е придружена с превозен билет, доказващ законния й произход – нарушение по чл.213 ал.1 т.2 от Закона за горите. Това НП е влязло в законна сила на 19.04.2017г. Предвид последното, районният съд е счел, че е налице пълно съвпадение на фактите, въз основа на които е била ангажирана административно-наказателната отговорност на М. от една страна за нарушението по чл.213 ал.1 т.1, а от друга страна за нарушението по чл.213 ал.1 т.2 от ЗГ. Посочил е, че единствената разлика е в правната квалификация на деянието, като вторият път е преценено като съхранение на дървесина без документи, доказващи законовия й произход, а първият път като съхранение на същата тази дървесина, но не маркирана с контролна горска или друга марка. Съдът е счел, че последното противоречи на принципа ne bis in idem, като подробни съображения са изложени в ТР №3 от 22.12.2015г. на ВКС по т.д. №3/2015г. на ОСНК. Посочил е, че в случая въпросът за конкуренция между наказателна и административнонаказателна не се поставя, но и двете административнонаказателни производства имат характер на „наказателно” производство по автономното значение, влагано в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. В заключение е счел, че не следва да бъде даван ход на делото, а образуваното въз основа на АУАН №786/15.02.2017г. срещу М.М. за нарушение по чл.213 ал.1 т.1 от ЗГ следва да бъде прекратено.

Касационната инстанция счита, че при правилно установена фактическа обстановка районният съд е достигнал до правилен извод, че административно-наказателната отговорност на М. в двете отделни производства за административно нарушение по чл.213 ал.1 т.2 от ЗГ и за административно нарушение по чл.213 ал.1 т.1 от ЗГ, е реализирана въз основа на пълно съвпадение на фактите, като разликата се състои единствено в правната квалификация на деянието, породено от обстоятелството, че в Закона за горите са предвидени два отделни административно-наказателни състава. В контекста на установеното от фактическа и правна страна е правилен и изводът, че в конкретния случай и двете административнонаказателни производства провели се срещу М. имат характера на „наказателно” производство по автономното значение, влагано в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (в сила за Република България от 07.09.1992г), тъй като са налице два от критериите на възприетия от ЕСПЧ и СЕС тест „Енгел” – характерът и естеството на административното нарушение /престъпление предполага насоченост на правната норма към неограничен кръг адресати, а не към група със специален статут, както и видът и тежестта на предвиденото наказание за това административно нарушение /престъпление разкриват сходство, като обслужват респресивната цел и имат превантивна насоченост. В тази връзка следва да се посочи, че квалификацията на деянието по националното право не предопределя на самостоятелно основание характера на производството, а има значение само на „отправна точка” при преценката му. Систематичното място и класификацията на нарушението и производството по вътрешното ни законодателство не е решаваща основа на изводите относно техния наказателен характер и естество по смисъла на чл.6, §1 от Конвенцията и чл.4 от Протокол №7. Производството може да се класифицира като наказателно и тогава, когато не е квалифицирано като такова по вътрешното право, ако изследването на останалите критерии води до извод за наказателен характер на обвинението и/или на предвидената санкция. В този смисъл са мотивите на ТР №3 от 22.12.2015г. на ВКС по т.д. №3/2015г. на ОСНК, с които се е съобразил и районния съд. Т.е. различната правната квалификация на деянията по вътрешното законодателство в конкретния случай е без решаваща роля. Водещо е значението на фактическата идентичност или съществено сходство от обективна и субективна страна на конкретно осъщественото от дееца поведение, като преценката във всеки отделен случай изисква съпоставяне на съществените елементи на правонарушенията-време, място, обстановка при осъществяване на деянието и единството на решението, въз основа на което е предприето поведението на дееца. За пълнота следва да се посочи, че в редица свои решения ЕСПЧ е изразил становище какво следва да се разбира под израза "наказателно производство", както и дали административнонаказателните производства попадат в неговия обхват. В решението по делото Цоньо Цонков срещу България от 14.01.2010г., по жалба № 2376/2003г., станало окончателно на 14.04.2010г., е прието, че осъждането в административното производство може да бъде уподобено на "наказателно производство" съгласно автономния смисъл на този термин в Конвенцията /т.56 от решението/ и че попада в обхвата на този израз, използван в чл.4 от Протокол № 7 /т.50 от решението/. Относно критерия дали административното нарушение и престъплението е едно и също деяние съдът в това решение се позовава на решението на Съда по делото Sergey Zolotukhin v. Russia,no 14939/93, т. 78-84, като в т.51 посочва, че съдът трябва да се абстрахира от правната характеристика на правонарушенията по вътрешното право и да вземе предвид фактите като единствена отправна точка за сравнение, като идентичността им изключва възможността за наказване за административно нарушение и за престъпление, тъй като би се явило в нарушение на забраната по чл. 4, ал.1 от Протокол № 7.

Предвид изложените по-горе съображения, в конкретния случай е допуснато нарушение на принципа ne bis in idem (не два пъти за едно и също), както правилно е преценил и районният съд. Забраната за повторно съдене и наказване на едно и също лице за същото деяние е установено и в чл.4, §1 от Протокол №7 към ЕКПЧ, и това правило е съществен елемент на правото на справедлив процес по чл.6 , §1 от ЕКПЧ. Именно с разпоредбата на чл. 4, ал.1 от Протокол № 7, с цел осигуряването на колективни гаранции за някои права и свободи, по силата на Конвенцията се въвежда забраната за повторно осъждане или наказание и е формулирана като право на невъзможност за повторно осъждане или наказание и никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателната процедура на тази държава. Проверката дали в конкретен случай е нарушено това право предполага извършването на преценка относно това дали обвинението за административно нарушение по реда на ЗАНН попада под термина "наказателно производство" по Конвенцията. Точно такава проверка е извършил и районния съд и е достигнал до правилен извод за нарушение на забраната по чл. 4, ал.1 от Протокол № 7, като е прекратил административно-наказателното производство, образувано въз основа на АУАН №786/15.02.2017г. съставен на М.И.М. за нарушение по чл.213 ал.1 т.1 от Закона за горите, за да отстрани последиците от повторното наказателно преследване на М. за едно и също деяние. Определението на районния съд като правилно следва да бъде оставено в сила.

С цел по голяма прецизност при прилагане на ТР №3 от 22.12.2015г. на ВКС по т.д. №3/2015г. на ОСНК е необходимо да се посочи, че компенсацията на последиците от повторното наказателно преследване на деец, спрямо когото за същото деяние е било проведено окончателно приключило административнонаказателно производство с наказателен характер по смисъла на Конвенцията, изисква реално да се ликвидират всички последствия от допуснатото нарушение на правилото ne bis in idem, а именно да се отменят порочно постановените съдебни актове при действието на забраната по чл.4, §1 от Протокол №7 и да се прекрати второто по ред наказателно производство, респ. административнонаказателно производство с наказателен характер по смисъла на Конвенцията. Иначе казано, последиците на повторно наказателно преследване могат да бъдат елиминирани чрез отмяна на постановените по него съдебни актове и прекратяването му на основание чл.4, §1 от Протокол №7. Именно поради правната природа на наказателното постановление – правоохранителен акт със санкционно значение, както и поради особеният характер на производството пред районния съд по жалба срещу наказателни постановления (въззивно производство - районният съд действа като въззивна инстанция, предвид наличието на постановен правоохранителен акт-НП, с което вече са решени въпросите относно авторството, виновността и отговорността на определено лице за осъществен състав на административно нарушение) районният съд е следвало, след преценка на критериите „Енгел”, да приложи правилната хипотеза на ТР №3 от 22.12.2015г. на ВКС по т.д. №3/2015г. на ОСНК и с акт по същество да отмени издаденото НП №786/13.03.2017г. на Директора на РДГ-Ловеч срещу М.И.М. и така да прекрати на основание чл.4, §1 от Протокол №7 към КЗПЧОС административно-наказателното производство, образувано въз основа на АУАН №786/15.02.2017г. съставен на М.И.М. за нарушение по чл.213 ал.1 т.1 от Закона за горите. Последното, обаче, не опорочава правилността на правните изводи на районния съд, поради което протоколното определение №391/28.4.2017г. по НАХД №713/2017г. по описа на Районен съд-Плевен следва да бъде оставено в сила.

 Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ В СИЛА протоколно определение №391/28.4.2017г. по НАХД №713/2017г. по описа на Районен съд-Плевен, с което на основание чл.4, §1 от Протокол №7 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (в сила за Република България от 07.09.1992г.) и по аргумент от чл.24 ал.1 т.6 от НПК е прекратено административно-наказателното производство, образувано въз основа на АУАН №786/15.02.2017г. съставен на М.И.М. за нарушение по чл.213 ал.1 т.1 от Закона за горите.

Определението е окончателно.

Препис от определението да се изпрати на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.