РЕШЕНИЕ
№ 114
Плевен, 24.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Плевен,
пети състав, в открито съдебно заседание на девети март две хиляди и седемнадесета
година в състав:
Председател: Снежина Иванова
при секретар Д.Д. и с участието
на прокурор Иван Шарков, изслуша докладваното от съдията Снежина Иванова адм.
дело № 408 по описа за 2016 година на Административен съд – Плевен.
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, вр. чл.33, ал.1, буква „в“
от Закона за изпълнение на наказанията /ЗИН-отм./ и чл.86, ал.1, т.3 от Закона
за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Административното дело
е образувано , тъй като с определение № 2683/11.05.2016 година Административен
съд София град, първо отделение , 11 състав е прекратил производството и е
изпратил по подсъдност на АС-Плевен исковата молба на Ж.Г.Г.. Исковата молба е
срещу Министерството на правосъдието, гр. София и Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията”, гр. София с искане за
присъждане на обезщетение общо в размер на 100 000 лева за
причинени неимуществени вреди – унизително отношение, уронено човешко
достойнство, страх, малоценност и незащитеност, душевно страдание,
психоемоционален стрес, обострено чувства на отхвърленост, в резултат на отваряне и четене на
кореспонденцията на ищеца в периода от
17.06.1994 г – 10.09.2015 година. В
исковата молба са разграничени периодите, както следва: 1. за периода от
17.06.1994 г. – 15.12.1998 г., през който е изтърпявал наказанието в Затвора
Белене от ответника Министерство на правосъдието се претендира изплащане на
обезщетение в размер на 25 000 лева, ведно със законната лихва, считано от
датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
сумата; 2. за периода 15.12.1998 г. – 17.10.1999 г., през който е изтърпявал
наказанието в Затвора София от ответника Министерство на правосъдието се
претендира изплащане на обезщетение в размер на 5 000 лева, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на сумата; 3. за периода 17.10.1999 г. – 17.02.2009 г.,
през който е изтърпявал наказанието в Затвора Варна от ответниците Министерство
на правосъдието и ГД „ИН” гр. София се претендира изплащане на обезщетение в
размер на по 20 000 лева, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на сумата и 4.
за периода 17.02.2009 г – 10.09.2015 г., през който е изтърпявал
наказанието в Затвора Белене от ответниците Министерство на правосъдието и ГДИН гр.София се претендира изплащане на
обезщетение в размер от Министерство на правосъдието - 10 000 лева, ведно
със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на сумата и от
ГДИН, гр. София – в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на сумата. Направени са доказателствени искания за разпит на
свидетели за отделните периоди на исковата претенция за доказване на
неимуществените вреди и искане за освобождаване от заплащане на държавна такса
и декларация за имуществено състояние.
Посочва в исковата молба, че поради четене на
кореспонденцията е имал чувството, че живее в годините на бруталния тоталитаризъм,
в които личният живот на хората не се е зачитал. Това негово чувство се е
засилвало от факта, че е бил длъжен да предава кореспонденцията си на
служителите на ответниците в незапечатани пликове, като същите тези служители
демонстративно пред него са започвали да четат кореспонденцията, независимо до
кого е адресирана, а най-неприятни са били последващите коментари, след узнаване
на съдържанието и, касаещи семейните му дела или предстоящи негови дела и защитата
му по тях. Тези коментари са били придружени от цинични подигравки към личния и
семейния му живот и най-вече са били насочени към предстоящите му дела. Тези
действия са рефлектирали негативно върху човешкото му достоинство, като интензивността
на унижението и душевното му страдание се е засилвало с всеки изминал ден, и са
го карали да се чувства виновен при мисълта, че трябва да пише писмо на близки,
приятели, адвокат, български или международни институции.
Твърди, че се тези действия е нарушен чл.34 от Конституцията,
съгласно ал.1 на който: „Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите
съобщения са неприкосновени“, като съгласно ал.2 „Изключения от това правило се
допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за
разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.“ Твърди, че с гореописаните
действия МП и ГДИН са упражнили спрямо него нечовешко и унизително отнасяне, а също
са причинили душевно страдание чрез създаване на състояние на терзание и стрес,
като са го унижавали, четейки и коментирайки входящата и изходящата му
кореспонденция, в нарушение на чл.3 и чл.8 от ЕКПЧ. Сочи съдебна практика на
ЕСПЧ – решение по делото Кембъл от 25.03.1992 г., съгласно което „четенето на
кореспонденция на затворника с адвоката му трябва да е допустимо само при
изключителни обстоятелства, когато властите имат основателна причина да смятат,
че с привилегията се злоупотребява...“ Твърди, че от действията на ответниците е
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в унизително отношение от страна на
ответниците, уронено човешко достойнство, принуда да приеме действия против
волята си, породено чувство на страх, незащитеност и малоценност, душевно страдание,
психо - емоционален стрес и обострено чувство за отхвърленост и
пренебрегнатост. Сочи, че тези неимуществени вреди са пряка и непосредствена
последица от незаконните действия на ответниците. Моли се да се осъдят
ответниците по пера за отделните периоди.
С определение №582/08.06.2016 г. /л.л.14,15/ настоящият
съд е освободил ищеца от държавна такса.
От ответниците по иска – МП и ГДИН, е постъпил писмен отговор
на исковата молба, чрез юрк. Г.Г., в който отговор /л.л.28,29 от делото/ се
твърди, че искът е частично недопустим, а в допустимата му част е неоснователен.
Съгласно чл.12, ал.2 ЗИНЗС, в сила от 01.06.2009 г., ГДИН е юридическо лице,
поради което МП не е надлежен ответник за периода след 01.06.2009 г., и искът в
тази му част е недопустим. Прави и възражение
за изтекла погасителна давност, считано от преместването от един затвор в друг.
Сочи, че на основание §1 от ЗР на ЗОДОВ, за неуредените в този закон въпроси се
прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони. Намира приложение
погасителната давност съобразно разпоредбата на чл.110 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/. Посочва конкретните дати, при които за първите
три пера от иска е изтекла давността. Относно неоснователността сочи, че
съгласно чл.75, ал.2, 3 и 4 от ППЗИНЗС, получаваната и изпращаната
кореспонденция на лишените от свобода се контролира в интерес на сигурността,
като се цели предотвратяването на престъпления. В същия смисъл е била и
разпоредбата на чл.37, ал.2 от действащия до 01.02.2010 г. ППЗИН. Твърди, че
разпоредбата на чл.8 от ЕКПЧ не третира тайната и неприкосновеността на
кореспонденцията като абсолютно право, като намесата на държавните органи е
оправдана при посочени две кумулативни предпоставки - в случаите предвидени в
закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или
обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита
на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Сочи, че проверката
на кореспонденцията, регламентирана в ППЗИН и ППЗИНЗС, е допустима за гарантиране
на сигурността в местата за лишаване от свобода. Моли да се отхвърли иска и да
се присъди в полза на всеки от ответниците юрисконсултско възнаграждение в
размер на 300 лева.
В съдебно заседание ищецът - Ж.Г.Г.,***, редовно уведомен, се явява лично и поддържа исковата
молба , като намира, че и от представените доказателства се установява, че
кореспонденцията му е четена и това е основание за уважаване на претенцията му.
Представя писмено становище, в което посочва, че твърденията му за четене на
кореспонденцията му се доказват от събраните писмени доказателства-копия
на писма до П.Р., Й. С., докладна записка на А. Т. от 28.05.2010 година и
свидетелските показания на Х.Х., М.М., П.Р. и В.Н., като се прави анализ на
конкретните показания на разпитаните свидетели за съответния период. Посочва,
че се доказва и неговото емоционално състояние – засягане на личностното му
достойнство, унижение. Намира, че исковата претенция следва да бъде уважена и
претендираното обезщетение е съобразено според него с чл. 52 от ЗЗД. Намира за
неоснователно искането на ответниците за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение, тъй като не са направени разноски от същите, тъй като такива не
са заплатени.
В съдебното заседание ответниците - Министерство на правосъдието и Главна
Дирекция “Изпълнение на наказанията“ гр.София, редовно уведомени, не се представляват.
В съдебно заседание Окръжна прокуратура-Плевен, се
представлява от прокурор Шарков, който намира, че искът за четене на
корепонденцията е недоказан, като не е доказано настъпването на вреди и счита,
че следва да бъде отхвърлен иска.
Административният
съд-Плевен, пети състав, като обсъди събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази доводите на страните, намира за установено
от фактическа страна следното:
Ищецът Г. е лишен от
свобода, и е постъпил в Затвора- Белене на 17.06.1994 г., като на 15.12.1998 г.
е преведен в Затвора – София, а на 17.02.2009 г. отново е преведен в Затвора –
Белене, където се намира и понастоящем /справка на л.75/. Преди второто
постъпване в Затвора – Белене е бил в Затвора – Варна, видно от докладната
записка на л.79, като в същия смисъл е и писмото Затвора – Варна на л.148. Видно
от последното писмо, при превеждането в съответния затвор се изпраща и
затворническото досие на лишения от свобода. Към досието му са приложени две
негови писма със съответни резолюции /л.л.138,141/. Приобщени по делото съгласно
искане на ищеца са и съответните писма - на л.л. 37-40 и л.л.77-78, които писма
са до други лишени от свобода. В първото писмо, написано на 26.05.2010 г. до
л.св. П.Р., се съдържат и следните изрази: „Д.
до този момент не бе водил дела срещу държавата, но мисли да ги мята и той“.
„Ако хванат някой техен съдия да ги оправдае на трите инстанции, в Страсбург
ЕСПЧ няма да им пуснат аванта“. „Само да стъпя на европейска почва в съда, свят
ще им се завие като видят за какви пари става въпрос, ще фалирам държавата“.
„Ще ги нападнем от всички страни“ „Накрая щях да забравя относно свидетелите,
аз винаги пиша с кой свидетел какви неимуществени увреждания ще доказвам, така
че в този насока съм се подсигурил.“ Дадени са съвети за водене на дела по
Закона за защита от дискриминация. Второто писмо е до л.св. Й. П., започва със “Здравей, Д.“, и са налице следните изрази: „Много ми е драго, че
съм успял да повлияя при изграждането на твърдостта на характера ти. На
илюминатите това не им харесва, защото знаят, че само човек с характер може
успешно да им се противопостави и заради това битката им с нас е толкова
отчайващо ожесточена за тях. Но аз съм доволен от този факт, защото по този
начин разбирам, че съм жив и те се страхуват от мен. Лошото е, когато започнат
да не ми обръщат внимание и да не се страхуват от мен, тогава значи аз съм жив
мъртвец, като 99% от колегите на нашия хал“.
По делото са
разпитани четири ма свидетели, по един за всеки от периодите в ИМ, за които свидетели
е установено, че през съответните периоди са били в същите затвори.
Св. Х.А.Х. заявява,
че в периода 1994 г. - 1998 г. е бил заедно с ищеца в Затвора – Белене, като в
част от този период за около две години е бил в една група с него, а в този
период около 1 година в едно спално помещение. Практиката е била такава, че
всички писма – до съд, прокуратура, адвокат, президент, майка, баща са се предавали
в отворен вид на инспектор. Същият е заявявал на ищеца: „адвокатът ти е писал
писмо“ и е коментирал неговото дело. От думите на служителя св. си прави извод,
че е чел писмата на всички. Когато Г. е писал до ЕСПЧ,служителят е вдигнал
скандал, карал му се е, и е скъсал писмото. Карал се е на Г. и с оглед изложена
в писмо защитна теза до адвоката му. Четенето на писмата се е отразило на Г., който
е изпадал в депресивно състояние, отказвал е да се храни, плакал е пред
свидетеля. Посегнал е на живота си, като в стационара му е казал „Писна ми да
живея. М. постоянно ми чете писмата и не ми дава да се
свързвам с адвоката си.“ Писмата на лишените от свобода са били четени пред
всички останали лишени от свобода, около 50-60 души. Най-подигравателно е било
отношението му към Г.. В по-късен период, в Затвора Варна, през 2003 или 2004
г., инспекторът му е заявявал „Ж., пак ли си тръгнал да пишеш да Европейския
съд? Докато си бил в Затвора - Белене, цяла купчина от твои писма има в твоето
досие, че си писал до ЕСПЧ, но не си тръгнал по хубав път“.
Св. М.С.М. е призован
с оглед доказване на преглед и четене кореспонденцията на ищеца през периода
15.12.1998 г. – 17.10.1999 г. Запознал се е с ищеца през февруари 1999 г.,
когато е бил преместен в затвора София. Четяла се е кореспонденцията на всички,
независимо входяща или изходяща. Ищецът е казвал на инспектора, че не трябва да
чете писмата му, особено тези, които са до адвоката му. Инспекторатът се е
подигравал с него, че нещата не вървели добре и можело да се разведе, давал му
е пример с други, които вече са се развели. От подигравките ищецът е станал подтиснат,
не е искал да разговаря с никого, ако някой е започвал да му се подиграва, е
избухвал. Продължавал е да протестира срещу четенето на кореспонденцията, особено
личната със съпругата му.
Св. В.Д.Н. е разпитан
по делегация, относно доказване на преглед и четене кореспонденцията на ищеца
през периода от 17.10.1999 г. до 17.02.2009 г., когато ищецът е пребивавал в Затвора – Варна. Св. сочи, че познава Г.,
който в края на 1999 г. е постъпил в Затвора – Варна и е престоял близо 10
години, до 2009 г. Били са в един отряд, килия до килия. Св. е постъпил в
затвора Варна през 1994 г. с 13-годишна присъда, през 2002 г. е преместен в
общежитие с.Разделна, където е бил година и нещо, но по време на отпуск е извършил
ново престъпление и е върнат отново в затвора Варна, където с Ж. е бил в една
група. Често е комуникирал с ищеца. Администрацията е чела всички писма на
абсолютно всички затворници. Отрядният отваря писмо и казва на Ж.: „Ето, имаш
писмо от адвоката си“, прави го демонстративно, чете писмото и след това го
дава. Инспекторът му е казвал обидни коментари за адвокатите му, че са само
рекетьори и в крайна сметка ще го осъдят. Отрядният е казвал “Твоята жена кой
знае какво прави, сигурно ходи по мъже, тя няма да те чака. Децата ти растат
без тебе, какъв баща си ти …“. Поради коментарите св. е виждал сълзи в очите на
ищеца, последният с дни не е разговарял, затварял се е в себе си. На жалбите
срещу четенето на кореспонденцията му е получавал писмени отговори, но това не
е довело до нищо. Кореспонденцията на всички затворници е четена, но
подигравките не са били с всички. След преместването на ищеца в Затвора –
Белене не поддържат кореспонденция, но се виждат за кратко време на дела пред
съдилищата във Варна.
Св. П.Т.Р. е призован с оглед установяване на
обстоятелствата относно емоционалното състояние на ищеца в периода от 17.02.2009 г – 10.09.2015
г.. Същият заяви, че познава ищеца от 2005г – 2006 г. от Затвора-София, където са били заедно във
връзка с конвоиране по дела. Посочва, че е бил настанен в килия съседна на тази
на ищеца и е чувал в процесния период как се четат писмата на ищеца и той е
чувал това, като посочва, че Г. е бил обезпокоен от това четене на личната му
кореспонденция до адвокати, близки и е проявявал безпокойство, тревога,
притеснение. Посочва, че е ищецът не се
е примирил с това обстоятелство. Посочва, че не е очевидец на четенето на
писма, но тъй като килиите са близо една до друга и така е възприел. Не си спомня конкретен служител от
Затвора-Белене, който е чел кореспонденцията, но тъй като вратата на килията на
Г. е оставена отворена, то е имал възможност да чуе от неговата килия.
Въз основа на така
установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:
Искът, предмет на производството по делото е
подаден от надлежна страна - физическо лице, което има правен интерес от
предявяване на иск по чл. 203, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ, във вр. чл.33, ал.1, буква „в“ от ЗИН-отм. и чл.86, ал.1, т.3 от
ЗИНЗС.
Пасивно
легитимираните страни в процеса – МП и ГДИН са
юридически лица, като по този въпрос съдът съобразява следното:
Съгласно текста на
чл. 12 ЗИНЗС,
който закон е в сила от 01.06.2009 г., прякото ръководство и контролът върху
дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби се
осъществяват от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН),
която е юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище София и е
второстепенен разпоредител с бюджетни кредити, а затворите са териториални
служби на ГДИН. След като искът за обезщетение се предявява срещу юридическото
лице, представлявано от органа, от чиито незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите, по арг. от чл. 205 АПК,
то надлежния ответник за периода
до 1.06.2009 г. е Министерството на правосъдието, а за периода от 1.06.2009 г.
до 10.09.2015 г. е ГДИН.
Ищецът е посочил в
отделните пера по иска срещу кой ответник по съответното перо го насочва. По претендираните
суми за периода до 17.10.1999 г. искът е насочен само срещу МП, а за тези в
периода от 17.10.1999 г. до 10.09.2015 г. – както срещу МП, така и срещу ГДИН.
С оглед на факта, че ГДИН е надлежен ответник от 01.06.2009 г., ИМ е неоснователна
в частта й, насочена срещу МП в периода 01.06.2009 г. -10.09.2015 г. за престоя
в Затвора Белене, а също и в частта й,
насочена срещу ГДИН за периода преди 01.06.2009 г., а именно в периода
17.10.1999 г. – 31.05.2009 г. за престоя в Затвора Варна (определение
№4717/20.04.2016 г. по дело 3592/2016 на ВАС).
Съгласно чл. 1, ал. 1
ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, т.е. на дейност
свързана с упражняване на властнически правомощия от страна на органите на
изпълнителната власт. Дейността, свързана с изпълнение на наказание „лишаване
от свобода”, наложено с влязла в сила присъда, представлява именно такава
дейност с оглед характеристиките й на дейност, свързана с упражняване на
държавна принуда.
В случая претенциите
на ищеца Г. касаят административната дейност на държавните служители от
администрацията при затворите в гр. Белене, гр.София и гр.Варна, за които
действия в периода до 01.06.2009 г. отговорност носи МП, а след тази дата –
ГДИН.
По отношение на иска,
насочен като ответник срещу Министерство на правосъдието за периода от 17.06.1994 г. – 15.12.1998 г., през
който е изтърпявал наказанието в Затвора Белене и се претендира изплащане на
обезщетение в размер на 25 000 лева, ведно със законната лихва, считано от
датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
сумата; за периода 15.12.1998 г. – 17.10.1999 г., през който е изтърпявал
наказанието в Затвора София и се претендира изплащане на обезщетение в размер
на 5 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане
на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата и за периода
17.10.1999 г. – 17.02.2009 г. и от 18.02.2009 – 31.05.2009 г., през който е
изтърпявал наказанието в Затвора Варна и за периода от 18.02.2009 – 31.05.2009
г. – Затвора Белене, съдът
съобразява следното:
Установява се от
свидетелските показания, че кореспонденцията на Г. е била четена от служители
на затворите, като същият според свидетелите е бил подиграван във връзка със
съдържанието на тези писма. Ответникът по иска не е представил и не са събрани
доказателства, които да водят до други изводи. Не се доказва обаче писмата –
както входящи, така и изходящи, да са спирани и непредавани на ищеца, доколкото
в затворническото дело за този период не са приобщени писма. По тези причини
съдът счита, че не отговарят на истината твърденията в свидетелските показания,
че в затворническото досие на Г. има много писма.
Следва да се посочи
обаче, че каквито и действия да са извършвали служители на МП, същите са
прекратени на 01.06.2009 г., доколкото от тази дата вече служители на ГДИН
носят отговорност за изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Доколкото
действията на служителите на ответника МП са прекратени на тази дата, от тогава
тече погасителна давност – в този смисъл т.4 от Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК. Доколкото иска срещу МП е
предявен на 14.04.2016 г., видно от завеждането на ИМ в АССГ, е основателно
възражението за настъпила погасителна давност на процесуалния представител на
МП. По тази причина иска срещу МП в тази част следва да бъде отхвърлен като
погасен по давност.
По отношение на иска
срещу ГД” Изпълнение на наказанията” -София за периода от 01.06.2009г . до
10.09.2015 г., съдът съобразява следното:
В затворническото
дело на ищеца са налице две негови писма, които са били спрени и не са били
изпратени до техните адресати – други лишени от свобода, като единият е св. по
настоящето дело П.Р.. По отношение на тези непредадени писма съдът съобразява
следното:
По време на спирането
на тези писма действа ЗИНЗС и ППЗИНЗС. Разпоредбата на чл. 86, ал.1,
т.3 от ЗИНЗС не
гарантира тайна на кореспонденцията, а само правото на лишените от свобода да
имат кореспонденция. Чл. 75 от
ППЗИНЗС сочи в: ал.1
Осъдените на лишаване от свобода имат право на кореспонденция без ограничение в
броя на писмата, които изпращат или получават. Но ал. 2 на същата разпоредба
въвежда ограничение на правото на кореспонденция на лишените от свобода, като
сочи, че получаваната и изпращаната кореспонденция на лишените от свобода се
контролира в интерес на сигурността, като се цели предотвратяване извършването
на престъпления. В ал. 3 на чл.
75 ППЗИНЗС дава право
на инспектор социална дейност и възпитателна работа /ИСДВР/ при осъществяването
на този контрол - "писмата на и до лишените от свобода се изпращат и
получават от инспектор по социална дейност и възпитателна работа в присъствие
на служител от надзорно-охранителния състав. Пликът се запечатва или разпечатва
по начин, който да убеди служителя, че не съдържа неразрешени вещи."
Следователно нормативната уредба не само позволява, но и задължава на ИСДВР да
отваря писмата на лишените от свобода. Нещо повече, съгласно разпоредбата на
ал.4 на чл.75 от ППЗИНЗС, „При възникване на основателно предположение, че
писмото е със съдържание, което може да осуети разкриване или да доведе до
извършване на тежко престъпление, същото се спира с разпореждане на началника
на затвора и се уведомява прокурорът, упражняващ надзор за законност по
местоизпълнение на наказанието.“ В случая не са налице действия , които са незаконосъобразни,
а напротив налице е задължение , предвидено в нормативен акт – чл. 37, ал. 2 от
ППЗИН (отм) и чл. 75, ал. 3 за запечатване на кореспонденцията и отварянето й
от служител - отряден отговорник в ЗИНЗС
– инспектор по социалната дейност и възпитателната работа. Не се доказа за
процесните периоди кои писма и до кого са четени, не са ангажирани
доказателства, че такива са съществувала, тъй като липсва ангажиране на
доказателства от ищеца за отбелязване на входяща и изходяща кореспонденция , за
да се установи конкретно, кои писма са четени.
Следва да се има предвид, че тайната на
кореспонденцията е защитена свобода съгласно чл. 8, § 1 от Европейската
конвенция за правата на човека и основните свободи. Съгласно чл. 5, ал. 4
от Конституцията на Република България, международните договори,
които са ратифицирани по конституционен ред и са влезли в сила за страната са
част от вътрешното право, като се ползват с върховенство спрямо нормите, които
им противоречат. Ето защо установените обстоятелства по делото следва да се
преценят от гледна точка съответствието им с изискванията на материалноправната
норма на чл. 8,
§ 1 от ЕКПЧ.
В редица свои дела Европейският съд по правата на човека сочи, че дори и в
условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на лишените
от свобода по чл. 8,
§ 1 от ЕКПЧ
не могат да бъдат ограничавани на
други основания и намесата от страна на властите в упражняването на тези права
не може да бъде оправдана с други причини, освен тези по чл. 8,
§ 2 от ЕКПЧ.
Последната нормата определя, че намеса на държавата е допустима само ако е
предвидена в закон и необходима в едно демократично общество в интерес на
националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване
на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите. Следователно тази свобода не е абсолютна и неограничена. Но, дори при прилагане на изключенията по § 2
на чл. 8 от ЕКПЧ
се изисква прилагане на принципа на пропорционалност при намесата в упражняване
на тези права и свободи, т.е. намесата следва да отговаря на изискването за
необходимост в едно демократично
общество. В случая, намесата в правото на неприкосновеност на кореспонденцията
е предвидена в закона и преследва легитимна цел, а именно защита на сигурността
и предотвратяването на извършването на престъпления. Налице е легитимна цел и
ограничение, което е допустимо от §2
на чл. 8 ЕКПЧ. В случая съдът преценява, че намесата в
кореспонденцията на ищеца е с оглед на двете иззети и непредадени изходящи
писма, копия от които са представени по делото. От писмото до л.св. Р. ясно се
вижда, че двамата лишени от свобода се виждат, когато се явяват заедно по дела,
като за цел си поставят заблуждаването на съда, така че да им бъдат присъдени
парични суми. За същото е бил убеден и техен познат, наречен в писмото „Д.“. Видно е също, че ако българският съд не им присъди
такива парични суми, ще да продължат със същите измамливи действия пред ЕСПЧ. Освен
това съдът съобразява, че видно от писмото, ищецът е добро настроение, описва как
спортува - прави упражнения, тича и пр., и по никакъв начин не е видно, че
изпитва някакви морални страдания от това, че му се чете кореспонденцията.
Същото добро разположение на ищеца е налице и във второто писмо – до л.св. Й. П., наречен „Д.“ в това писмо, като явно същият е споменат в първото
писмо. Освен това в писмото до П. са
налице ясни доказателства за това, че ищецът е повлиял на адресата да се
противопоставя на служителите на затворническата администрация, като цел на
двамата е да накарат съответните служители да се страхуват от тях, макар че
конкретният начин не е упоменат. Доколкото обаче в това писмо много по-подробно
са описани физическите упражнения, които следва да се извършват, да не се прави
почивка в смисъл на временно спиране на тренировките и пр., може да се направи
извод, че се има предвид застрашаване с наличната физическа подготовка, която
би могла да накара служителите на затвора да се страхуват от физическо насилие.
С оглед на така съобразеното
съдът счита, че тези две писма правилно са били задържани от служителите на
затворническата администрация с резолюция на началника на Затвора, както
изисква ППЗИНЗС, и задържането им е оправдано от гледна точка на чл.8, §2 от
ЕКЗПЧ, като в случая е действано пропорционално. Доколкото тази разпоредба
следва да се прилага с предимство пред вътрешно правната, не следва да се съобразява
съответствието на изземването с Конституцията. Следва да се отбележи, че
писмата не са до адвокат, и че са копирани от администрацията с оглед
представянето им пред съда, доколкото съдът е изискал това представяне. Първото
писмо е копирано и за да бъде представено до директора на затвора, поради което
съдът приема, че тези действия по копирането не са в нарушение на закона.
Предвид изложеното,
съдът намира за недоказана първата предпоставка на иска по чл. 1, ал.1
от ЗОДОВ - наличие на
незаконосъобразно действие на служители на ГДИН при упражняване на
административна дейност.
Съдът приема, че ищецът не е доказал по категоричен
начин и останалите две предпоставки на иска по чл. 1, ал.1
от ЗОДОВ - реално
причинени неимуществени вреди по смисъла на закона, както и наличието на пряка
и непосредствена причинна връзка между тях и сочените незаконосъобразни
действия и бездействия.
В исковата молба ищецът твърди, че в резултат на
описаните в нея действия на служителите е претърпял подробно описани неимуществени
вреди. Наличието на същите се опровергава от приложените по негово искане по
делото негови писма, от които е видно, че е в добро разположение на духа,
спортува, прави подробни планове за получаване на материални облаги, липсват
писмени доказателства – медицински документи, които да удостоверяват наличие на
здравословни проблеми. Свидетелските показания на другите лишени от свобода съдът не
кредитира с доверие, като намира същите за заинтересовани и предвид
горепосоченото приема, че в случая не са налице настъпили неимуществени вреди.
Недоказана остана в
процеса и третата предпоставка за реализиране на отговорност по ЗОДОВ, а именно
причинна връзка между сочените действия на администрацията и претендираните
неимуществени вреди.
С оглед направените констатации за липса на извършено
незаконосъобразно действие от страна на длъжностни лица на ответната страна, а
напротив действия именно в изпълнение на действащото законодателство - не е установено и доказано спрямо ищеца да са
извършени действия, които да обосновават нарушение на чл. 8 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС).
Предвид горепосоченото съдът приема, че не са налице
елементите на фактическия състав по чл. 1, ал.1 във вр.с чл. 4 от ЗОДОВ за присъждане
на претендираните от ищеца парични суми за неимуществени вреди, претърпени от
него в резултат на незаконосъобразни действия на длъжностни лица на МП и ГДИН,
при и по повод изпълнение на административна дейност, поради което исковата
претенция се явява неоснователна и недоказана и следва да бъде отхвърлена, като
неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на законната лихва
върху претендираните суми, считано датата на завеждане на ИМ, до окончателното
им изплащане.
При този изход на
делото, искането на процесуалните представители на ответниците за присъждане на
разноски за всеки от ответниците, съдът намира, че с оглед обстоятелството, че
юрисконсулт нито на ГДИН, нито на МП не се я явявал в о.с.з., а само е подал
писмен отговор, изразявал е становища и пр. по делото, разноски следва да се
присъдят по реда на чл чл.9, ал.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения в претендирания размер от 300 лева за
всеки от ответниците. Неоснователно е възражението на ищеца, че разноски
не са дължими, тъй като защита на ответната страна е реализирана от
юрисконсулт, който изпълнява тези функции поради обстоятелството, че това е
част от трудовите му задължения, тъй като с оглед Тълкувателно решение № 3/13.05.2010
година на ОС на ВАС, съгласно което
когато съдът отхвърли оспорването респ .иска, страната дължи заплащане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е
представляван от юрисконсулт, какъвто е и настоящият случай, то разноски са
дължими, но тъй като не се явил в съдебно заседание, такива са дължими за
процесуално представителство, изразяващо се в изготвяне на становище, отговор
по исковата молба.
Мотивиран от горното и на основание чл. 203,
ал. 1 от АПК, Административен съд -
Плевен, пети състав,
РЕШИ:
Отхвърля като неоснователна исковата молба на Ж.Г.Г.,
ЕГН **********,*** срещу Министерството на правосъдието, гр. София и Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. София с искане за присъждане на обезщетение общо в размер на
100 000 лева за причинени неимуществени вреди – унизително отношение,
уронено човешко достойнство, страх, малоценност и незащитеност, душевно
страдание, психоемоционален стрес, обострено чувства на отхвърленост, в резултат на отваряне и четене на
кореспонденцията на ищеца в периода от 17.06.1994
г – 10.09.2015 година, за периодите, както следва: 1. за периода от 17.06.1994
г. – 15.12.1998 г., през който е изтърпявал наказанието в Затвора Белене от
ответника Министерство на правосъдието се претендира изплащане на обезщетение в
размер на 25 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата; 2. за
периода 15.12.1998 г. – 17.10.1999 г., през който е изтърпявал наказанието в
Затвора София от ответника Министерство на правосъдието се претендира изплащане
на обезщетение в размер на 5 000 лева, ведно със законната лихва, считано
от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
сумата; 3. за периода 17.10.1999 г. – 17.02.2009 г., през който е изтърпявал
наказанието в Затвора Варна от ответниците Министерство на правосъдието и ГД
„ИН” гр. София се претендира изплащане на обезщетение в размер на по 20 000 лева, ведно със законната
лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на сумата и 4. за периода
17.02.2009 г – 10.09.2015 г., през който е изтърпявал наказанието в Затвора Белене
от ответниците Министерство на правосъдието
и ГДИН гр.София се претендира изплащане на обезщетение в размер от
Министерство на правосъдието - 10 000 лева, ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на сумата и от ГДИН, гр. София
– в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.
Осъжда Ж.Г.Г., ЕГН **********, да заплати на Министерството
на правосъдието гр.София разноски в размер на 300 /триста/ лева.
Осъжда Ж.Г.Г., ЕГН **********,
да заплати на Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ гр.София разноски в
размер на 300 /триста/ лева.
Решението подлежи на оспорване с касационна жалба/протест пред Върховен
административен съд в срок от 14 дни от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: