Р Е Ш Е Н И Е

№264

гр.Плевен, 30 Май 2016г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд-Плевен, VІІ-ми състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Цветелина Кънева

При секретаря В.М. и с участието на прокурора Йорданка Антонова, като разгледа докладваното от съдия Кънева адм.дело №946 по описа за 2015г. на Административен съд-Плевен и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ във вр. с чл.74 ал.2 и чл.71 ал.1 т.1-3 от ЗЗДискр.

Производството по делото е образувано по искова молба от л.св.Ж.Г.Г.,***, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” София с посочено правно основание чл.71 ал.1 т.1-3 от Закона за защита от дискриминация и цена на иска 25000лева, ведно със законната лихва от момента на увреждането до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че ищецът е подложен на пряка дискриминация, като е поставен в условия на по-неблагоприятно третиране основано на признака „лично положение” спрямо останалите лишени от свобода при същия или сходен режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, на които е предоставено правото да полагат труд. Твърди се, че за периода от 17.02.2009г. до подаване на исковата молба-07.10.2011г. не му е осигурявана възможност да полага подходящ труд. Направено е искане за установяване на дискриминационното отношение, ответникът да бъде осъден да преустанови нарушението и да се въздържи в бъдеще от по-нататъшни нарушения, както и да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25000лева, ведно със законната лихва, изразяващи се в психо-емоционален стрес, унижено човешко достойнство, загуба на доверие в правораздавателните органи, потиснатост и обострено чувство за отхвърленост и пренебрегнатост.

Първоначално исковата молба е предявена пред СРС, който с решение от 27.06.2013г. по гр.дело №42312/2011г. е отхвърлил предявените от л.св.Г. обективно съединени искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1-3 от ЗЗДискр. По предявена въззивна жалба от л.св.Г., с решение от 12.06.2014г. по гр.дело №12524/2013г. СГС е обезсилил решението на СРС и е изпратил делото на Административен съд София-град по подсъдност. Подадена е касационна жалба от л.св.Г., по която с определение от 01.10.2015г. по гр.дело №3226/2015г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на СГС. С определение №6080 от 10.11.2015г. по адм.дело №10800/2015г. на АССГ обективно съединените искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1-3 от Закона за защита от дискриминация, предявени от л.св.Ж.Г. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”-София, са изпратени за разглеждане по компетентност на Административен съд-Плевен, където е образувано настоящето адм.дело №946/2015г. по описа на съда.

С определение от 17.11.2015г. предявените искове от л.св.Г. са оставени без разглеждане и производството по адм.дело №946/2015г. на Административен съд-Плевен е прекратено, като съдът е приел, че липсата на проведено и приключило производство с влязъл в сила акт на Комисията за защита от дискриминация препятства правото на ищеца да предяви иск за обезщетение за вреди на това основание. При инстанционен контрол, с определение от 12.01.2016г. по адм.дело №14379/2015г. на ВАС прекратителното определение на АС-Плевен е отменено и делото е върнато за продължаване на процесуалните действия, като касационната инстанция е счела, че наличието или отсъствието на нарушение по ЗЗДискр. е въпрос по съществото на спора и съдът следва да се произнесе по него със съдебен акт по същество.

В открито съдебно заседание на 25.02.2016г. по искане на ищеца е допуснато изменение на размера на иска по чл.71 ал.1 т.3 от ЗЗДискр. като претендираното обезщетение за неимуществени вреди се счита предявено в размер на 10000лева.

Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”-София, чрез процесуален представител юрисконсулт Г., чрез подадено по делото становище оспорва предявените искове и моли за тяхното отхвърляне. Счита, че липсват факти, които да сочат на по-неблагоприятно третиране на ищеца. Сочи, че в чл.77 ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС е уредено правото на труд на лишените от свобода, но не е налице безусловно задължение на администрацията да осигури работа на лишените от свобода лица. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер съобразно чл.8 ал.1 т.4 алтернативно чл.9 ал.1 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В съдебно заседание ищецът л.св.Г. се явява лично, поддържа подадените искове по основание и в размер на допуснатото изменение от 10000лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди следствие на по-неблагоприятно третиране за периода от 17.02.2009г. до 07.10.2011г. (момента на подаване на исковата молба) от страна на служителите на Затвора Белене основано на признака „лично положение” във връзка с неосигуряване на възможност да полага подходящ труд в сравнение с останалите лишени от свобода при същия или сходен режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, на които е предоставено правото да полагат труд. Счита, че исковите претенции са доказани и моли същите да бъдат уважени. Прави възражение по отношение претенцията на ответника за присъждане на юрисконсулстко възнаграждение, като счита че такова не се дължи по специалния Закон за защита от дискриминация.

Ответникът в съдебно заседание не се явява, не се представлява и не взема становище по съществото на спора.

Представителят на Окръжна прокуратура-Плевен дава заключение, че исковите претенции са допустими, но са неоснователни и недоказани. Счита, че след като не е налице законово задължение за предоставяне на подходяща работа на лишените от свобода, то не е налице и бездействие на администрацията на затвора. Счита, че не е доказано наличието на по-неблагоприятно третиране на ищеца в сравнение с останалите лишени от свобода при същия или сходен режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.В заключение моли обективно кумулативно съединените искови претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Административен съд-Плевен, седми състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът Ж.Г.Г. изтърпява наказание доживотен затвор без замяна, като в Затвора Белене е приведен от 17.02.2009г., който момент е посочен като начало на периода на исковите претенции.

Установява се още, че л.св. изтърпява наказанието при условията на Специален режим, като при постъпването в Затвора Белене е настанен в Зона за повишена сигурност, където се намира и към момента.

От данните по настоящето дело (л.64), както и при разглеждане на исковата молба пред СРС (л.10) се установява, че за процесния период лишеният от свобода Г. не е депозирал писмени молби за осигуряване на подходяща работа, не е правил устни искания, както и не му е била осигурявана възможност за полагане на подходящ труд и не е упражнявал такъв.

От приложените по делото справки от затворите на територията на Република България е видно, че по принцип е изключение лишените от свобода изтърпяващи наказание доживотен затвор без замяна да полагат труд, като това се е случвало за определени периоди в затворите в градовете Плевен, Бургас, София и Пловдив.

По искане на ищеца по делото като свидетел е разпитан л.св.П.Т.Р.,*** 2011г. Свидетелят заявява, че познава л.св.Г. от 2006г. или 2007г. от Затвора София, където са били във връзка с конвоирането им по дела. Сочи, че не са били настанявани в една килия с ищеца в Затвора Белене, но при делегация в Затвора София са били както в една килия, така и в различни, но при престоя на открито са били винаги заедно. Твърди, че л.св.Г. му е споделял, че не работи в Затвора Белене и не му се осигурява възможност да работи, както и че многократно е разговарял със социалните работници да му се даде възможност да полага труд. Свидетелят заявява, че от липсата на работа ищецът се е чувствал неприятно, тъй като е бил третиран по различен начин от затворниците в други затвори. Сочи, че ищецът е споделял, че отказа да му предоставят работа е с аргумента, че администрацията няма възможност да му осигури подходяща такава. Свидетелят сочи, че един от доживотно осъдените затворници в Белене, сега в Затвора София, е работил и получавал месечно възнаграждение, като при превеждането му в Софийския затвор Г. е искал да заеме неговото място, но му е било отказано. Твърди, че самият той не е искал да полага труд и не работи.

При така установеното от фактическа страна, съдът извежда следните правни изводи:

Реално с исковата молба, с която е сезиран настоящия съд, са предявени три самостоятелни иска, първият от които е установителен - за установяване дискриминационно отношение, а другите два – осъдителни, за въздържане от извършване на нарушение и за заплащане на обезщетение за вреди от претърпяно дискриминационно отношение.

Съгласно т.4 от Тълкувателно постановление №2/2014г. на ОСС на І и ІІ колегии на ВАС и на ОС на гражданска колегия на ВКС, делата по искове за вреди от нарушение на права на граждани, свързани с равенство в третирането, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, са подсъдни на административните съдилища и когато не е проведено производство по раздел първи от ЗЗДискр. Във връзка с последното и предвид определение №300 от 12.01.2016г. по адм.дело №14379/2015г. на ВАС настоящият състав приема, че предявените от Ж.Г.Г. искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ЗЗДискр., с които се иска установяване на дискриминационното отношение, преустановяване на нарушението и въздържане в бъдеще от по-нататъшни нарушения, както и заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от претърпяно дискриминационно отношение, са родово и местно подсъдни на Административен съд-Плевен.

Съгласно разпоредбата на чл.71 ал.1 от ЗЗДискр., всяко лице, чийто права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени може да предяви иск, с който да поиска установяване на нарушението, осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържи в бъдеще от подобни действия и заплащане на обезщетение. Активно легитимирани по този иск са всички физически лица на територията на РБ, а пасивно легитимирани по иска с правно основание чл.71 от ЗЗДискр. са органите и лицата, чийто актове, действия и бездействия са довели до неравно третиране. В конкретния случай ищецът, който изтърпява наказание доживотен затвор без замяна твърди, че с действията и бездействията си служители от администрацията на Затвора Белене са извършили по отношение на него нарушение по ЗЗДискр., поради което по силата на чл.205 от АПК вр. с чл.1 ал.1 от ЗОДОВ вр с чл.74 ал.2 от ЗЗДискр. пасивно легитимирана е Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” към министъра на правосъдието, в чиято структура са затворите (чл.12 ал.3 от ЗИНЗС) за периода от 01.06.2009г. до 07.10.2011г. За периода преди 01.06.2009г. ГДИН не е надлежен ответник, тъй като съгласно чл.19а от ЗИН (отм.) юридическо лице е Министерство на правосъдието.

Предвид гореизложеното исковите претенции за периода от 17.02.2009г. до 31.05.2009г. са недопустими за разглеждане като насочени срещу ненадлежен ответник и следва да бъдат оставени без разглеждане, а производството по делото в тази част да бъде прекратено.

За периода от 01.06.2009г. до 07.10.2011г. доколкото исковете са предявени от легитимиран субект, при наличие на правен интерес, съдът намира, че същите са процесуално допустими, но разгледани по същество са неоснователни и недоказани, по следните съображения:

В случаят спорът е за това, представляват ли неравенство в третирането (дискриминационно отношение) действията и бездействията на служители от администрацията на затвора Белене по неосигуряване и непредоставяне на възможност на л.св.Ж.Г. да полага подходящ труд за периода от 01.06.2009г. до подаване на исковата молба-07.10.2011г.

Законът за защита от дискриминация е в сила от 01.01.2004г. В него не се съдържа легална дефиниция на родовото понятие, но от законовите разпоредби следва извод, че законодателят разглежда като дискриминация несправедливото (по-неблагоприятното) отношение към един или повече членове на определена група в сравнение с други хора по определени критерии. Съгласно чл.4 ал.1 от ЗЗДискр., дискриминацията е забранена, ако е извършена на базата на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. В ал.2 и ал.3 на посочената норма са дадени дефиниции на проявните форми на дискриминация-пряка и непряка. Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране въз основа на изброените по-горе защитени признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Съгласно чл.6 от ЗЗДискр., забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи. Т.е. специалният ЗЗДискр. цели установяване и отстраняване на всяко неравностойно третиране според признаците, изброени в чл.4 ал.1 от закона, какъвто е и признакът „лично положение”. Предвид изложеното, съдът приема, че за да е налице нарушение по ЗЗДискр. следва да се установи не какво да е по-неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а по-неблагоприятно третиране въз основа на критерий, изрично формулиран в Закона за защита от дискриминация, друг закон или международен договор, по който държавата е страна. Съгласно §1 т.7 от ДР на ЗЗДискр., неблагоприятно третиране е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права и законни интереси. Т.е., за да е налице проява на дискриминация, е необходимо от неправомерните актове, действия или бездействия да са засегнати права или законни интереси на лицето.

В конкретния случай, от твърденията в исковата молба може да се направи извод, че ищецът счита, че е по-неблагоприятно третиран спрямо останалите лишени от свобода въз основа на признака „лично положение”-като осъден на доживотен затвор без замяна. В това производство доказателствената тежест е за ищеца. Разпоредбата на чл.9 от ЗЗДискр. обръща доказателствената тежест едва тогава, когато страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация.

Л.св.Г. изтърпява наказание доживотен затвор без замяна. Съгласно чл.38а ал.1 от НК, доживотен затвор е принудително изолиране на осъдения до края на живота му в места за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода”, като според чл.38 от кодекса наказанието доживотен затвор без замяна се налага само ако конкретно извършеното престъпление е изключително тежко и посочените в чл.36 цели не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание. Правното положение на лишените от свобода е уредено в ЗИНЗС, в сила от 01.06.2009г. Съгласно чл.75 от ЗИНЗС лишените от свобода могат да се ползват от правата си, с изключение на правата, от които са лишени с присъдата; правата, които са им отнети или ограничени изрично със закон или с друг нормативен акт; правата, чието упражняване е несъвместимо с действието на присъдата и изпълнението на наказанието. Тези ограничения са поставени в зависимост от установените правила за съответния режим за изтърпяване на наказанията.

Сред уредените права на лишените от свобода е и правото на подходяща работа. Периодът, за който се претендира установяване на дискриминационно отношение е от 17.02.2009г. до датата на подаване на исковата молба-07.10.2011г. Законодателната уредба за същия период се съдържа в Закон за изпълнение на наказанията /отм. с ДВ бр. 25/2009г., считано от 01.06.2009г./ и Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража /в сила от 01.06.2009г./. Съгласно чл. 24 ал.1 от ЗИН /в сила до 01.06.2009г./ лишените от свобода имат право да получават подходяща работа, съобразно изискванията на чл.64 от ЗИН. Разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от ЗИН, с която се вменява задължение на затворническата администрация за осигуряване на работа е отменена с изменение на закона, обнародвано в ДВ бр.62/25.06.2002г. След отмяната на ал.2 на чл. 24, за лишения от свобода е налице право да получава подходяща работа, обвързано с възможностите на администрацията да осигури такава и при условията на чл.64 от ЗИН, но не и задължение за последната. Съгласно чл. 64 от ЗИН работата, която трябва да изпълнява лишеният от свобода, се определя от администрацията съобразно съществуващите възможности, като се вземат предвид възрастта, полът, здравословното му състояние и работоспособност, нуждите на поправянето и превъзпитанието, изискванията на охраната и режима, професионалната квалификация и интересите му.

Съгласно чл.77 ал.1 от ЗИНЗС /в сила от 01.06.2009г./ по време на изтърпяване на наказанието лишените от свобода имат право на подходяща работа, а съгласно ал.2 на чл.77 - По възможност предпочитанието на лишения от свобода към конкретен вид работа се удовлетворява. Съгласно чл. 172 ал.2 от ЗИНЗС, работата, която трябва да изпълнява лишеният от свобода, се определя от администрацията съобразно съществуващите възможности, като се вземат предвид възрастта, полът, здравословното му състояние и работоспособност, изискванията на сигурността, професионалната квалификация и предпочитанията му. Следователно, както при действието на ЗИН (отм.), така и в ЗИНЗС, правото на труд е регламентирано като право на лишените от свобода да получат подходяща работа, което по възможност се удовлетворява.Това право на изтърпяващите наказание не е свързано с безусловно задължение на длъжностните лица да осигурят правото на труд. Т.е. самият закон не вменява на административния орган абсолютното и неотменимо задължение, от неизпълнението на което да последва незаконосъобразно бездействие. Осигуряване работа на лишените от свобода лица е предоставено в оперативната самостоятелност на органа, в зависимост от съществуващите възможности и личностните особености и качества на осъдения. Иначе казано, тази преценка може да бъде продиктувана от обективна невъзможност или от субективна преценка, на каквато законът му дава право, а именно в зависимост от възможностите в съответната администрация, от здравословното състояние на лицето, възрастта му, изискванията за охрана и режим и др. Следва да се посочи също, че всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства-различното местоположение в страната, различният брой обитатели на затворите, обща атмосфера, констатирани нарушения, поведение на лишените от свобода и др. Следователно, в подобни „сравними сходни обстоятелства” по смисъла на чл.4 ал.2 от ЗЗДискр. ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание (доживотен затвор без замяна) в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по смисъла на горецитираните разпоредби от ЗЗДискр.

От събраните по делото доказателства не се установява по никакъв начин, да е налице тенденциозно и умишлено поведение на служители на Затвора Белене спрямо ищеца, във връзка с обстоятелството, че същият е осъден на доживотен затвор без замяна и изтърпява наказанието си в Затвора Белене. При техният анализ не се установява разлика в третирането на ищеца спрямо останалите изтърпяващи наказание доживотен затвор без замяна в Затвора Белене по отношение предоставянето на подходяща работа.

Предвид изложеното съдът намира, че не е осъществено дискриминационно отношение спрямо ищеца по смисъла на чл.4 ал.1 от ЗЗдискр., тъй като не е налице по-неблагоприятно третиране на същия спрямо останалите лишени от свобода осъдени на доживотен затвор без замяна. Искът за периода от 01.06.2009г. до 07.10.2011г. като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Последното обуславя отхвърляне и на вторият иск по чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр. Същият би бил основателен единствено в случай на установено нарушение по ЗЗДискр. от ответника спрямо ищеца, каквото в конкретния случай не е налице.

Неоснователен е и предявеният иск за заплащане на обезщетение за настъпили вреди в размер на 10000лв., ведно със законната лихва от увреждането до окончателното изплащане на сумата. Материално-правният режим на отговорността по чл.71 ал.1 т.3 от ЗЗДискр. е обективна и за възникването и реализирането й следва по безспорен начин да се установи действие/бездействие на длъжностно лице, представляващо по-неблагоприятно третиране на основа на защитените признаци, вредни последици и причинна връзка. Предявеният иск за неимуществени вреди се явява недоказан. След като не се установява наличие на дискриминационно третиране, т.е. липсва нарушение, не е необходимо да се изследват и останалите елементи от фактическия състав на тази отговорност, а именно вредни последици и причинна връзка между тях и нарушението. При липса на фактическа установеност ищецът да е третират по-неблагоприятно, на същия не му се дължи и обезщетение за вреди от неравно третиране. Неоснователно е и акцесорното искане за присъждане на законни лихви.

С оглед на изложените съображения съдът намира, че предявените искове за периода 01.06.2009г. до 07.10.2011г. са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

При този изход на делото и направено своевременно искане от ответника за присъждане на разноски следва в негова полза да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер по чл.8 ал.1 т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения- 830лева. Неоснователно е възражението на ищеца, че такива разноски не се дължат, тъй като чл.75 ал.2 от ЗЗДискр. има предвид евентуални разноски по делото за експертизи, свидетели и др., но не и тези за адвокатско възнаграждение, респ. юрисконсултско, направени от другата страна в производството.

Воден от горните мотиви Административен съд-Плевен, VII-ми състав

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ исковата молба на л.св.Ж.Г.Г.,***, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” София с посочено правно основание чл.71 ал.1 т.1-3 от ЗЗДискр. за периода от 17.02.2009г. до 31.05.2009г.

ПРЕКРАТЯВА производството по адм.дело №946/2015г. по описа на Административен съд Плевен в тази част.

ОТХВЪРЛЯ исковата молба от л.св.Ж.Г.Г.,***, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” София с посочено правно основание чл.71 ал.1 т.1-3 от ЗЗДискр., за периода 01.06.2009г. до 07.10.2011г., с която се претендира: т.1 установяване на дискриминационно третиране от страна на служителите на Затвора Белене основано на признака „лично положение” във връзка с неосигуряване на възможност да полага подходящ труд в сравнение с останалите лишени от свобода при същия или сходен режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, на които е предоставено правото да полагат труд; 2. осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържи в бъдеще от по-нататъшни нарушения; и т.3 осъждане на ответника да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000лева, претърпени следствие на допуснатото дискриминационно отношение, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното им плащане.

ОСЪЖДА л.св.Ж.Г.Г., с ЕГН:**********,***, да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”-София разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 830лв. (осемстотин и тридесет лева).

Решението, което е с характер на определение в прекратителната му част, може да се оспори с частна жалба, чрез Административен съд-Плевен, пред Върховен административен съд в 7-дневен срок от съобщението за изготвянето му, в останалата част решението може да се оспори с касационна жалба пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му.

Преписи от решението да се изпратят на страните.

СЪДИЯ: