РЕШЕНИЕ 11

гр. Плевен, 12 Януари 2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Административен съд гр. Плевен – четвърти състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи декември две хиляди и петнадесета година в състав:

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ПОЛИНА БОГДАНОВА-КУЧЕВА

 

при секретар В.М., изслуша докладваното от съдията Богданова-Кучева административно дело № 879/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 71 от Закона за водите /ЗВ/.

Образувано е по жалба на ЕТ „И. – ПКВК – П. И. – К.И.”, със седалище и адрес на управление гр. Тетевен, ул.***, ЕИК 202223370, със собственик и управител К.В.И., чрез адвокат А.М. от САК против Решение № ПВ1-00127/25.09.2015 г. на Директора на Басейнова дирекция „Дунавски район” /БДДР/, с което е постановен отказ за издаване на разрешително за водовземане от повърхностен воден обект - река Васильовска, с цел аквакултури в имот с идентификатор № 72343.54.270 в местността „Върбака”, землището на гр. Тетевен.

Жалбоподателят иска оспореното решение да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно и издадено в разрез с административно производствените правила. Сочи, че ЕТ „И. – ПКВК – П. И. – К.И.” е бил собственост на П. И., починал на 20.08.2012 г. Част от дейността на ЕТ е била стопанисване на микроязовир от 4500 кв.м, находящ се в общ. Тетевен, ПИ 72343.54.270. ЕТ е разполагал с разрешително за водоползване на воден обект река Васильовска с № 100815/08.02.2005 г., със срок на действие до 07.10.2013 г., по което до влизане в сила на отмяната на чл. 194, ал. 1, т. 2, б. „б” от ЗВ считано от 04.04.2008 г., всички такси за водовземане са платени. Счита, че от тази дата таксите за ползване на водни обекти за риборазвъждане са отпаднали и не се дължат. Жалбоподателят е поискал продължаване на разрешителното, но и е получил отказ, като и е било поискано инвестиционно предложение. ЕТ е получил и писмо изх.№3769/04.07.2014 г., с което го уведомяват, че дължи такси за периода 2008 г. - 2013 г. по реда на чл.194б от ЗВ, но които счита, че не дължи на посоченото по-горе основание – промяна на закона. Представителка на ЕТ е подала молба в министерството на околната следа и водите, на което не е получила отговор, но е получила настоящия отказ. Посочва следните му пороци: установяването на визираните в отказа задължения е процедура, която се извършва по определен ред и неспазването й от страна на администрацията води до невалидност на установените нарушения, ако изобщо има такива /чл. 201 от ЗВ/. Счита, че е нарушен чл. 62, ал. 1 от ЗВ във връзка с ал. 6 от същия – органа издал отказа е длъжен да приложи към него писмена преценка, която е неразделна част от отказа. Счита, че съгласно разпоредбите на чл. 78 от ЗВ от Басейнова дирекция са били длъжни да продължат срока на разрешителното с оглед подаденото в срока по ал. 1 искане. Сочи, че в оспореното решение административният орган е длъжен да посочи и конкретизира коя от деветте точки по ал. 2 на чл. 162 от ДОПК е нарушена, доколкото основанието за отказ е “парични задължения към държавата и общината, установени с влязъл в сила акт на компетентен орган”. Счита, че мотивираният отказ по чл. 61, ал. 5 във връзка с ал. 2 от ЗВ се издава в 20-дневен срок, който за БДДР е изтекъл много отдавна. Моли оспореното решение да бъде отменено. Претендира направените в хода на производството разноски.

Жалбоподателят е бил редовно призован за откритото съдебно заседание, представлява се от адвокат А.М. с пълномощно на л. 11 от делото. Поддържа подадената жалба и изложените в нея мотиви. Твърди, че ответникът неправилно претендира, че задължения са установени по реда на ДОПК. В кореспонденция с писма не могат да се определят задължения. Сочи съдебна практика, че такси по чл.194 от ЗВ, по отношение частта му, отменена през 2008 г., не се дължат. Моли да бъде отменен оспореният акт като незаконосъобразен.

Ответникът – Директорът на Басейнова дирекция „Дунавски район” - Плевен – редовно призован, не се явява, представлява се от юрисконсулт Ц.Х. с пълномощно на л. 85 от делото. Моли жалбата да бъде отхвърлена и да бъде потвърдено издаденото решение за отказ. Счита същото за правилно и законосъобразно, а жалбата за неоснователна. Посочва, че разпоредбата на чл. 71, ал. 2 от Закона за опазване на околната среда /ЗООС/ разглежда два случая, в които не се издават разрешителни, а именно при задължения към държавата и общините по смисъла на чл. 162, ал 2 от ДОПК и към Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда /ПУДООС/, определени със специалните закони в областта на околната среда. Посочва, че наличието на задължение към ПУДООС задължава административния орган в условията на обвързана компетентност да се произнесе с отказ да издаде разрешително. Сочи, че предвид това, че ЗВ е специален закон и че дружеството е задължено към ПУДООС и въпреки писмата с покана да заплатят дължимите такси, същите не са платени и неплащането на тези такси предполага да не се издава разрешително. По отношение на преценката посочва, че същата се изпраща единствено в Министерството на околната среда и водите и това е законовото основание, поради което преценката не е изпратена на заявителя, като видно от самото решение тя е послужила като основание за отказ. Посочва, че съответната преценка предхожда решението, а не е издадена след него. Моли жалбата да бъде отхвърлена и да бъде потвърдено издаденото решение. Оспорва адвокатския хонорар като прекомерен и моли, ако бъде уважена жалбата, същият да бъде редуциран.

Писмото с оспореното решение е получено от жалбаподателя на 05.10.2015 г., видно от известието за доставяне на л.19, а жалбата срещу него е подадена на 15.10.2015 г., видно от запазения пощенски плик на л.24. Следователно жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Административен съд гр. Плевен, четвърти състав, като провери законосъобразността на оспорвания акт, съобрази доводите на страните и представените доказателства, намира подадената жалба за основателна.

По делото от фактическа страна се установява следното:

ЕТ „И. – ПКВК – П. И.” е бил титуляр на разрешително за водоползване № 100815/08.02.2005 г., със срок от 28.02.2005 г. до 07.10.2013 г., с цел риборазвъждане /л.л.62-64/. Не е спорно между страните, че физическото лице – едноличен търговец П. И. е починал, като търговецът е продължил да съществува под фирмата ЕТ „И. – ПКВК – П. И. – К.И.”, като вече е представлявано от К.И. /УАС на л.69/. От същата е подадено заявление за издаване на разрешително за водовземане от повърхностен воден обект чрез изгладени съоръжения от р.Васильовска, за аквакултури и свързаните с тях дейности /л.л.35,36/. Към същото са приложени декларации обр.№1 и обр.№2 по чл.71, ал.2 от ЗООС /л.л.37,38/, документ за платена такса /л.39/, доклад във връзка с издаването на разрешителното /л.л. 40-54/ с приложения към същия /л.л.55-60/. С писмо изх.№3769/04.07.2014 г. на БДДР до ЕТ /л.л.78-80/ му е съобщено, че са дължими суми по разрешително за водоползване № 100815/08.02.2005 г. в размер общо на 1801,97 лв., като същите са посочени по години за периода 2008 г. – 2013 г., и е посочено, че сумите следва да се заплатят на банковата сметка на Басейновата дирекция Дунавски район, като е посочен и номерът на същата. До ЕТ е изпратено и последващо писмо изх.№ПВ1-00127/24.11.2014 г. /л.л.32,33/, с което се иска отстраняването на следните нередовности по подаденото заявление: 1. липсва актуална скица на имотите; 2.1 в приложения доклад, описващ параметрите и техническото състояние на съоръженията, да се докаже тяхната пропускателна способност; 2.3 приложените декларации обр.№1 и обр.№2 по чл.71, ал.2 от ЗООС са с невярно съдържание, като се сочи, че се дължат такси за водовземане в размер на 1801,97 лева. С писмо вх.№ПВ1-00127/03.02.2015 г. /л.28/ ЕТ представя актуална скица /л.л.29,30/ и допълнение на доклада /л.31/, като в писмото твърди, че декларации обр.№1  и обр.№2 са верни, тъй като не се дължат такси за водовземане за аквакултури с цел риборазвъждане, а още през 2013 г. при търсене на съществуващи задължения такива не са били предявени. Моли за време да се предоставят документи в защита на ЕТ. С последващо писмо изх.№ПВ1-00127/24.03.2015 г. на ЕТ е даден срок до 15.04.2015 за предоставяне на такива документи /л.27/. Постъпило е писмо вх.№ПВ1-00127/16.04.2015 г. от ЕТ /л.л.25,26/, с което отново се сочи, че таксите са недължими. С последващо писмо изх.№ПВ1-00127/20.05.2015 г. /л.21/ ЕТ е уведомен, че са налице негови задължения към БДДР гр.Плевен, налице е невярно попълнена декларация по чл.71, ал.2 от ЗООС и се моли да се заплатят дължимите такси в 14-дневен срок, без да се посочва техният размер /л.21/. На 25.09.2015 г. е постановено процесното решение /л.л.14,15/, като в същото се сочи, че заявлението и приложената документация отговарят на изискванията на чл.60 от ЗВ. Извършена е преценка по чл.62 от ЗВ, при която е установено, че са налице основания за отказ – несъответствие с изискванията за опазване на околната среда, регламентирани от международни договори и вътрешното законодателство. От извършена справка в Търговския регистър е установено, че ЕТ „И. – ПКВК – П. И. – К.И.” е правоприемник на ЕТ „И. – ПКВК – П. И.” и неговото търговско предприятие. Сочи се, че съгласно писмо изх.№3769/04.07.2014 г. на БДДР, получено срещу обратна разписка на 15.07.2014 г., дължимите такси за водовземане са 1801,97лв. За същите ЕТ е уведомен и с писма изх.№ПВ1-00127/24.11.2014 г. и изх.№ПВ1-00127/20.05.2015 г. Сочи, че съгласно чл.71, ал.2 от ЗОСС, (Нова - ДВ, бр. 52 от 2008 г., изм., бр. 61 от 2010 г.) “Не се издават разрешителни или разрешения на лица, които имат парични задължения към държавата или общината по смисъла на чл. 162, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, установени с влязъл в сила акт на компетентен орган, или задължения към Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда, определени със специалните закони в областта на околната среда.” Сочи се, че таксите за водовземане са задължение към ПУДООС, определени със ЗВ. Ако бъде издадено разрешително за водовземане от повърхностен воден обект няма да бъдат спазени изискванията на вътрешното законодателство – по конкретно изискването на чл.71, ал.2 от ЗООС. В преписката е приложена и направена преценка съгласно чл62, ал.1 от ЗВ /л.л.16-18/, в която още се сочи, че заявеното водовземане е в съответствие с ПУРБ, не нарушава обществени интереси и придобити права по смисъла на чл.49 от ЗВ, не се предвижда съвместно ползване на съоръжения, налични са водни ресурси по количество и качество, заявеното водно количество съответства на целите на водовземане, не са разглеждани други възможности за задоволяване на искането, изпълнени са условията на чл.156б-156ж от ЗВ.

Към жалбата е приложено и писмо от РИОСВ, от което е видно, че за инвестиционното предложение не е необходимо провеждане на процедура по реда на глава втора от Наредбата за ОС /л.л.9,10/.

При така установените факти, съдът прави следните правни изводи:

Към момента на издаване на Решение № ПВ1-00127/25.09.2015 г.  е приложим чл. 52 от ЗВ  в редакцията от  ДВ – бр. 61/2010 г., според който МОСВ издава разрешителни за водовземане и ползване на воден обект в конкретно изброени хипотези, изпълнителния директор на Агенцията за проучване и поддържане на река Дунав - за ползване на воден обект за изземване на наносни отложения от река Дунав, кмета на общината след решение на общинския съвет, също в конкретни хипотези, а във всички останали случаи компетентен да издаде разрешително за водовземане и ползване на води и водни обекти – публична държавна собственост, е директорът на басейновата дирекция. Конкретният случай не попада в нито една от изброените други хипотези на ЗВ и затова компетентен да се произнесе по искането за издаване на разрешително за водовземане е материално и териториално компетентен Директора на БДДР – Плевен. Решението е подписано от директора. Следователно същото е издадено от компетентен орган и в рамките на неговата компетентност и представлява валиден индивидуален административен акт.

Решението е издадено в предвидената от АПК писмена форма /чл.59, ал.2 от АПК/, като е мотивирано с неплатени такси за водовземане от ЕТ „И. – ПКВК – П. И.”, чийто правоприемник е ЕТ „И. – ПКВК – П. И. – К.И.”. Като правно основание е посочено неизпълнение на чл.71, ал.2 от ЗООС.

По отношение на спазването на процесуалните правила, решението е издадено значително след предвидения в закона срок, но доколкото същият срок е инструктивен, това само по себе си не се отразява на неговата законосъобразност. Същото е издадено след направена преценка съгласно чл.62, ал.1 от ЗВ, която е приложена в преписката, поради което твърдението на жалбоподателя за извършено нарушение, изразяващо се в липсваща преценка, е неоснователно.

По отношение съобразяването с материалния закон, съдът съобразява следното:

За да постанови отказ, органът е приел, че ЕТ дължи такси за водоползване за периода 2008 г. – 2013 г., които представляват задължение към ПУДООС. Видно от развилата се между страните кореспонденция, ЕТ твърди, че не дължи такива суми с оглед настъпила законова промяна. По този въпрос съдът намира:

Таксите за ползване на воден обект представляват публични държавни вземания, тъй като с оглед характера им са нормативно установени вземания в полза на Държавата. По силата на чл.162, ал.2, т.3 от Данъчно-осигурителния процесуалния кодекс (ДОПК), публични са държавните и общински вземания за държавни и общински такси, установени по основание със закон. Основанието за дължимите такси за водоползване са регламентирани със ЗВ. Разпоредбите на чл.194, ал.1 и §9 от ПЗР на ЗВ установяват заплащането на такси за водоползване, когато използването на водите се осъществява на основание издадени разрешителни или без основание. Таксите за водоползване по основание са установени със закон, с което е прогласена тяхната дължимост, макар размерът им да не е определен в абсолютно число. Предвид големия брой на видовете такси и честите промени на размерите им е невъзможно установяването им със закон по размер в абсолютни числа. Конкретният размер на дължимата такса се определя в подзаконов нормативен акт, какъвто са сочените от органа в писмо изх.№3769/04.07.2014 г. на БДДР - Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, приета с ПМС №154/2000 г., приложима за периода до 31.12.2011 г., и Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС №177/24.06.2011 г., приложима за периода от 01.01.2012 г. Това становище намира опора, както в материалния закон-чл.194, ал.1 и §9 от ПЗР на ЗВ, така и в решение №10 от 26.06.2003 г. по конституционно дело №12/2003 г. на Конституционния съд, с което е отхвърлено като неоснователно искането на петчленен състав на Върховния административен съд за установяване противоконституционността на чл.1, ал.1 от Закона за държавните такси. В цитираното решение е прието, че съобразно с чл.60, ал.1 от Конституцията на Република България данъците и таксите се установяват само със закон. В съответствие с чл.84, т.3 от основния закон Народното събрание определя задължително размера само на данъците, но не и на таксите. Последните само се установяват със закон, което означава, че законът ги въвежда, с него се уреждат редът и условията за заплащането им. Следователно няма пречка с подзаконов нормативен акт на МС да се определи конкретния вече размер на таксата, която обаче е определена по основание именно със закон. От друга страна чл.195б от ЗВ, в сила към момента на издаване на акта, посочва, че таксите за водовземане са публични държавни вземания.

Следва да се посочи, че доколкото таксите за водовземане представляват публични държавни вземания, при възникнал спор за дължимостта им същите следва да се определят по реда на чл.195б от ЗВ. Съгласно същата разпоредба, вземанията за незаплатените по реда на чл. 195а, ал. 1 такси по този закон /ЗВ/ се определят с акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл. 166 от Данъчно-осигурително процесуалния кодекс. Това става след събиране на съответни доказателства /чл.195б, ал.2 от ЗВ/. Същият АУПДВ, след като бъде издаден, подлежи на оспорване на собствено основание. Събирането на сумите по него става от органите на НАП. В същия смисъл е и разпоредбата на чл.72а, ал.1 от ЗООС. Едва след събирането на сумите по АУПДВ същите следва да бъдат преведени на ПУДООС - чл.196, ал.1, т.1 от ЗВ.

Доколкото към датата на издаване на решението на директора на БДДР въобще липсва АУПДВ, не може да се приеме за установено, че ЕТ дължи такси за водовземане, а още по-малко – че има парични задължения към държавата или общината по смисъла на чл. 162, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, установени с влязъл в сила акт на компетентен орган. Не е налице и втората хипотеза на чл.71, ал.2 от ЗООС – да са налице задължения към Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда, определени със специалните закони в областта на околната среда. Таксите за водовземане се дължат спрямо държавата, като се заплащат на сметката, посочена в искането за събирането им /чл.195в, ал.2 от ЗВ/. Вярно е, че съгласно чл.196, ал.1, т.1 от ЗВ таксите за водовземане постъпват в предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда. Това обаче става чрез трансфер от бюджетните сметки на басейновите дирекции или на Министерството на околната среда и водите – чл.196, ал.2 от ЗВ. Дори да дължи суми за водовземане, ЕТ ги дължи на БДДР. Самият орган в писмо изх.№3769/04.07.2014 г. на БДДР, с което иска заплащане, не сочи сметка на ПУДООС, по която да постъпят сумите, а сметка на БДДР – л.79 от делото. По тази причина съдът счита, че в настоящия случай не е налице хипотезата на чл.71, ал.2 от ЗООС, и такава хипотеза не би била налице дори, ако беше установено, че ЕТ дължи суми за водовземане.

По отношение на останалите твърдения на страните, съдът отбелязва, че по делото няма данни жалбоподателят да е подавал искане за продължаване на предходното разрешително за водовземане. Няма данни и за производство по ангажиране на административно наказателната му отговорност по чл.201 от ЗВ, поради което не следва да бъдат обсъждани и наведените твърдения за “невалидност на установените нарушения”.

С оглед на изложеното, актът е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при несъществено нарушение на процесуалните правила, но в противоречие с материалния закон, и следва да се отмени. Доколкото поради естеството на въпроса не може да се постанови акт по същество, делото като преписка следва да се върне на органа, за да постанови ново решение, в съответствие с мотивите на настоящето съдебно решение.

Съгласно чл.174 АПК, в такъв случай съдът следва да определи срок за новото произнасяне. Доколкото не се налага събиране на доказателства, следва да се определи 14 дневен срок за постановяване на новото решение от органа, считано от влизане в сила на настоящето съдебно решение.

При този изход на делото претенциите на присъждане на направените в производството разноски от страна на жалбоподателя се явяват частично основателни. Следва да се присъди изцяло заплатената държавна такса от 50 лева /платежно на л. 70/. Заплатен е адвокатски хонорар в размер на 2000 лева /платежно на л.86/. Доколкото е направено възражение за прекомерност, съдът преценява, че с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото на жалбоподателя следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева, а в частта над 900 лева до 2000 лева искането за присъждане на адвокатски хонорар следва да бъде отхвърлено.

Водим от изложените мотиви и на основание чл. 172, ал. 2, чл.173, ал.2 и чл.174 от АПК, Административен съд гр. Плевен, четвърти състав

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № ПВ1-00127/25.09.2015 г. на Директора на Басейнова дирекция „Дунавски район” с което е постановен отказ за издаване на разрешително за водовземане от повърхностен воден обект - река Васильовска, с цел аквакултури в имот с идентификатор № 72343.54.270 в местността „Върбака”, землището на гр. Тетевен с адресат: ЕТ „И. – ПКВК – П. И. – К.И.”, ЕИК 202223370.

ВРЪЩА преписката на Директора на Басейнова дирекция „Дунавски район” за постановяване на ново решение съобразно мотивите на настоящето решение, в 14-дневен срок от влизането му в сила.

ОСЪЖДА Басейнова дирекция „Дунавски район” да плати в полза на ЕТ „И. – ПКВК – П. И. – К.И.”, ЕИК 202223370, сумата от 950 /деветстотин и петдесет/ лева, като разноски по административно дело № 879 по описа на Административен съд - Плевен за 2015 г.

ОТХВЪРЛЯ искането на ЕТ „И. – ПКВК – П. И. – К.И.”, ЕИК 202223370 за присъждане на разноски по делото в частта му, в която се иска присъждане на адвокатски хонорар за горницата над 900 лева до 2000 лева.

Решението подлежи на оспорване с касационна жалба пред Върховен административен съд в срок от 14 дни от съобщаването му на страните.

                                              

                                                                  СЪДИЯ: