РЕШЕНИЕ

№ 531

Плевен, 25 Ноември 2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд – Плевен, шести състав, в открито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:

Председател: Катя Арабаджиева

при секретар Г.К. и с участието на прокурор Иван Шарков, изслуша докладваното от съдията Арабаджиева административно дело № 845 по описа на Административен съд – Плевен за 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от АПК, чл.257 от АПК, във връзка с чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, вр. чл.84, ал.2, т.3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Подадена е искова молба на И.Х.И.,*** против неоснователни действия на ГД „Изпълнения на наказанията” – София, изразяващо се в неосигуряване на полагащите му се чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС безплатни обувки за периода 06.04.2012 год. до 06.10.2015 год. и заплащане на обезщетение в размер на 3 000(три хиляди) лева за периода 06.04.2012 год. до 06.10.2015 год. и лихва от 06.04.2012 год. до окончателното изплащане на сумата за причинени му от неосигуряване на обувки за посочените периоди неимуществени вреди, изразяващи се в причиняване на физическо страдание.

В исковата молба се сочи, че на основание чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС му се полагат безплатни обувки по таблица, утвърдена от министъра на правосъдието. Твърди, че за периода 06.04.2012 год. до 06.10.2015 год. не е получавал зимни обувки, които са със срок на ползване две години. За същия този период е подавал многократно жалби до настоящия съд по две образувани от него дела, но все още няма резултат от жалбите му. Твърди, че на 18.06.2012 год. служител на затвора-гр.Белене му е осигурил обувки от благотворителна организация „Каритас”, но те са били с №44, а ищецът ползвал обувки с №42. Въпреки че обувките му били големи, ищецът ги ползвал, защото нямал друг избор, но тъй като същите били със срок на ползване от една година и не му били осигурени останалите видове спортни обувки и чехли съобразно таблица №2, то служителите не са си изпълнили задължението в тази насока за годините 2012, 2013, 2014 и 2015 год. За тези години ищецът претендира обезщетение общо в размер на 3 000 (три хиляди) лева. Сочи, че за последно на 12.08.2015 год. ИСДВР А. Т. го е принудил да вземе „обувки-половинки гладки” с №45, но те били три номера по-големи от тези, които ищецът ползва, поради което с предоставянето на тези по-големи обувки служителите на затвора не са изпълнили своето задължение по таблица №2. Счита, че Главният директор на ГД”ИН” е органът, който е отговорен за дейността по изпълнение на наказанията в затворите в съответствие с изискванията на нормативните актове и носи отговорност за неизпълнение на задълженията на неговите служители в тази насока. Сочи, че от продължаващото неосигуряване на полагащите му се безплатни обувки по чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС по таблица №2/23.03.2006 год., утвърдена от министъра на правосъдието, ищецът е подложен на мъчения поради това, че през целия летен сезон ежедневно, при престоя на открито, ходи бос по неравна повърхност, осеяна със ситни остри камъчета, без това да е по негово лично решение и независещи от него причини. В заключение моли съда да признае , че неосигуряването на полагащите му се по чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС безплатни обувки от страна на ГД”ИН” е незаконно, поради което моли ответникът да бъде осъден да извърши необходимите действия за осигуряване на полагащите му се по чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС безплатни обувки, като заяви необходимите средства по бюджета за съответната календарна година, а на основание чл.128, ал.1 т.5 от АПК във вр. с чл.203 от АПК и чл.1, ал.1 от ЗОДОВ да му бъде присъдено обезщетение в размер на 3 000 лева за нанесените му морални вреди, изразяващи се в причиняване на физическо страдание, за периода от 06.04.2012 год. до 06.10.2015 год. и лихва от 06.04.2012 год. до окончателното изплащане на сумата.

Ответникът – ГДИН, в писмен отговор с вх.№3671/23.10.2015 год. изразява становище за неоснователност на предявения иск. Счита, че не е осъществен фактическият състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, а именно не са настъпили вреди за ищеца, които да са в пряка връзка с бездействие на длъжностни лица от Затвора – Белене. Не са налице вреди, които да са възникнали пряко от незаконосъобразна административна дейност. В заключение моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание ищецът И.Х.И. се явява лично. Поддържа исковата си молба, моли да бъде уважена. Представя подробни писмени бележки, в които по същество сочи, че с изключение на осигурените му на 18.06.2012 год. обувки-тип половинки и на 12.08.2015 год. обувки тип-половинки, за процесния период останалите видове-тип боти или полу-боти, спортни обувки и чехли, полагащи му се съобразно таблица №2, не са му предоставяни. Затова, поради частичното изпълнение на задължението за осигуряване на всичките тези видове обувки за процесния период, търси обезщетение в размер на 3 000 лева. Неосигуряването на обувки твърди, че е довело до причиняването на изтезание и унизяване на човешкото му достойнство. Твърди, че през летния сезон е ходел по терен, който не е бетониран или асвалтиран и е осеян със ситни остри камъчета, които неприятно го бодат по ходилата на краката и като стъпи, без да иска на някое остро камъче, изпитва болка. А през есенно-зимния сезон през повечето време твърди, че избягва да провежда престой на открито, тъй като краката му се мокрят поради крайно лошото състояние на обувките. По тази причина се е принудил да вземе предоставените му обувки с №45 на 12.08.2015 год., които също не отговарят на нуждите му, но поне не му се мокрят краката при дъждовно време.

Ответникът –Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София в съдебно заседание не се представлява и не изразява становище по съществото на спора.

Представителят на Окръжна прокуратура Плевен дава заключение за основателност на исковата молба, изразява становище същата да бъде уважена по справедливост.

Административният съд-Плевен, шести състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Ищецът И.Х.И. е лишен от свобода, и се намира в Затвора – Белене, в зоната с повишена сигурност /ЗПС/, което не е спорно между страните. Установява се от картон за колетни пратки и свиждане на л.32, че същият изтърпява наказание „доживотен затвор без замяна” при специален режим, считано от 11.04.2003 год. е в затвора-гр.Белене.

Във вещева ведомост на л.26 от делото, под №21 в същата е отбелязано получаването от И. на обувки “половинки” на 09.12.2004 г. срещу подпис. Във вещева ведомост на л.27 от делото, под №27 в същата е отбелязано получаването от И. на обувки “половинки-цели” на 12.08.2015 г. срещу подпис. В тези ведомости получаване на други обувки не е отбелязвано.

В докладна записка с рег.№4705/26.10.2015 год. на л.57 от делото от А.П.Т. е дадена следната информация: На 18.06.2012 год. на И. са дадени чифт обувки като дарение от благотворителна организация; На 12.08.2015 год. в затвора Белене е пристигнала пратка по куриер от ГД”ИН”, съдържаща чифт кожени обувки, предназначени за И.. Обувките не били чисто нови, изглеждали носени, но същевременно здрави. Били с един номер по-големи, но И. ги приел и се разписал в складовата ведомост. На другия ден обаче, като отишъл да занесе на И. три чифта зимни чорапи, лишеният от свобода вдигнал скандал, че му се дават скъсани обувки. При оглед Т. установил, че на една от обувките имало дупка, която предния ден не се е видяла. И. настоял да върне обувките, но това не се случило.

По делото е разпитан и свидетеля А.П.Т., който съобщава, че работи като социален работник с лишените от свобода в зоната с повишена сигурност, където са настанени доживотно осъдени. Съобщава, че за периода 06.04.2012 г. до 06.10.2015 г. на И. са дадени обувки през м.август тази година (визирайки 2015 год.), предоставени от благотворителна организация. Сочи, че обувките са били нови, когато са дадени на ищеца, и последният не отрича този факт, но са номер 45, а ищецът носи номер 42. Сочи още, че в Затвора Белене на мястото, където се провежда разходката на открито (т.нар. каре), има циментова настилка донякъде, и има и пръст.

Ищецът не отрича фактите, че на 18.06.2012 г. са му предоставени чифт нови обувки, но твърди, че те са били номер 43, а той носи номер 42, както и че на 12.08.2015 год. също са му предоставени чифт обувки, но заявява, че са номер 45. На свидетеля Т. в съдебно заседание са предявени обувките, с които ищецът е обут, и свидетелят е заявил, че същите обувки са номер 45 и че именно те са предоставени на И. през 2015 год.

При така установените факти, съдът прави следните правни изводи:

Исковата молба е подадена от надлежна страна - физическо лице, което има правен интерес от предявяване на иск по чл. 203, ал. 1 от АПК, във връзка с чл.257 от АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във вр. чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС.

Периодът, за който ищецът претендира неизпълнение на законово вменено задължение и обезщетение за вреди и през който твърди, че са му причинени последните, е 06.04.2012-06.10.2015 год. Действително, в титулната част на исковата молба на л.1 от делото ищецът е посочил, че насочва същата едновременно срещу Министерство на правосъдието, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” и Началника на затвора гр.Белене, поради което и ответникът в представеното по делото писмено становище с вх.№3671/23.10.2015 год. на л.45-46 е направил възражение за недопустимост на исковата претенция по отношение на Министерство на правосъдието. В петитума обаче , на предявената искова молба, ищецът изрично и нарочно е посочил, че искането му е да бъде осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София. В писмения отговор на л.75-76 от делото ищецът също изрично е заявил, че е предявил исковата си молба срещу ГДИН, а не срещу Министерство на правосъдието. Ето защо и настоящият състав на съда е конституирал като надлежен ответник единствено Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София, която е пасивно легитимираната страна в процеса по смисъла на чл. 12, ал.2 от ЗИНЗС, за процесния период 06.04.2012-06.10.2015 год., защото именно ГД”ИН” упражнява прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, а затворите са териториални звена на ГДИН.

Ищецът е посочил в исковата молба, че се оплаква от факта на неосигуряване от страна на ответника на полагащите му се по чл. 84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС безплатни обувки по таблица №2/23.03.2006 год., утвърдена от Министъра на правосъдието. Въпреки че ищецът е посочил както в исковата молба, така и в допълнителна молба, че оплакването му е насочено срещу неоснователни действия на ответника, настоящият състав на съда намира, че в случая от заявените от ищеца факти и обстоятелства се касае за бездействие на ответника да изпълни задължение, произтичащо пряко от нормативен акт-в случая от ЗИНЗС и Таблица №2. Правомощие на съда е да прецени служебно правната квалификация, като изхожда от твърдените факти в ИМ. Същите не могат да се квалифицират като действия, тъй като се касае за неизпълнение на задължения, вменени с нормативен акт. С оглед твърденията на ищеца, съдът намира, че се касае за бездействие на административен орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, като същото може да се оспори безсрочно – чл.257 от АПК, ведно със съединен с тази претенция иск за обезщетение за вреди от това бездействие.

Защитата срещу неоснователните бездействия от страна на административен орган се уреждат в глава ХV, раздел II на АПК, в две хипотези. В хипотезата на чл. 256, административният орган следва да е сезиран с искане да извърши фактически действия, които е длъжен да предприеме по силата на закон, но в продължение на 14 дни бездейства. Съставомерна в този случай е липсата на активно поведение (бездействие) на компетентен орган по надлежно отправено и законово обосновано искане за извършване на конкретни фактически действия. В случаите по чл. 257 от АПК административният орган не изпълнява свое задължение, произтичащо пряко от нормативен акт и бездействието му може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове. Така уреденият правен способ се идентифицира с осъдителен иск, при предявяването на който следва да е посочен надлежният ответник и да е конкретизиран вида на претендираните фактически действия (с оглед обстоятелството, че решението се ползва с изпълнителна сила). Общото изискване и в двете хипотези е наличието на правен интерес от търсената съдебна защита, третиран като изискване за нарушени или застрашени права, свободи и интереси на съответния субект. Разликата се състои в това, че при първата административният орган следва да бъде сезиран с искане да извърши фактически действия, което е процесуална предпоставка за предявяването му; а при втората - задължението произтича пряко от нормативен акт, като в тежест на ищеца е и установяване на всички факти, от които произтича твърдяното задължение.В случая предявеният иск се преценява от настоящия съд като такъв по смисъла на чл.257 от АПК.

Когато е предявен иск за обезщетение, незаконосъобразността на бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението – чл.204, ал.4 от АПК. Съдът счита, че в случая задължението на ГДИН произтича от нормативен акт. Таблица №2, издадена от министъра на правосъдието и съгласувана с министъра на финансите (л.25 от делото) не е индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 от АПК. Тя засяга правната сфера не на отделни граждани или организации, а на неограничен брой лица, които изтърпяват наказание “лишаване от свобода” (включително осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна). Тази таблица не е и общ административен акт по смисъла на чл.65 от АПК, тъй като същата няма еднократно действие, а действа непрекъснато, докато бъде отменена или правното основание за издаването й отпадне. Същата е издадена на основание чл.31, ал.,1, б “в” от ЗИН (отм.), и продължава да действа при условията на ЗИНЗС, доколкото чл.84 от ЗИНЗС предвижда същото основание, а §6 от ПЗР на ЗИНЗС предвижда продължаване на прилагането на подзаконовите нормативни актове, издадени по реда на ЗИН (отм.), доколкото не противоречат на ЗИНЗС. В случая такова противоречие не е налице. Съществуващата разпоредба на чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС към периода, посочен в ИМ, урежда същата материя, както и чл.31, ал.,1, б “в” от ЗИН /отм./, като дори има същото словесно съдържание с изключение на израза “съгласувано с министъра на финансите”, който е отпаднал. Съдът счита, че Таблица №2/23.03.2006 г. на министъра на правосъдието, съгласувана с министъра на финансите, представлява подзаконов нормативен акт, отнася се за неопределен и неограничен брой адресати, издадена е по прилагане на закон и от овластен от същия закон орган.

Като лишено от свобода лице, И. има правен интерес от оспорване бездействието на органа по отношение твърдяното непредоставяне на обувки по реда на чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС.

Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, т.е. на дейност, свързана с упражняване на властнически правомощия от страна на органите на изпълнителната власт. Дейността, свързана с изпълнение на наказание „лишаване от свобода”, наложено с влязла в сила присъда, представлява именно такава дейност с оглед характеристиките й на дейност, свързана с упражняване на държавна принуда и правомощията на Директора на ГДИН, визирани в разпоредбите на действуващия през исковия период ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 2, т.1 и 2 ЗИНЗС Главният директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията":

1. ръководи, координира, контролира и отговаря за цялостната дейност на главната дирекция и териториалните й служби;

2. планира, разпределя и контролира използването на бюджетните средства на главната дирекция и териториалните й служби;

Между тези териториални служби са и затворите (чл.12, ал.3 от ЗИНЗС). Съгласно изричната разпоредба на чл. 12, ал. 2 ЗИНЗС Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" е юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище София. Следователно ГДИН е органът, който следи дейността по изпълнение на наложените наказания да бъде изпълнявана в съответствие с установените в нормативните актове изисквания и следва да носи отговорност за неизпълнението на задълженията, възложени на неговите служители в тази насока. В случая претенциите на ищеца касаят административната дейност на държавните служители от администрацията при Затвора гр. Белене, като звено в ГДИН, по повод изпълнение на вмененото им законово задължение да осигуряват периодично на лишените от свобода „ … безплатно … обувки …” по утвърдени таблици, което е довело до унизяване на човешкото му достойнство. ГДИН следва да носи отговорност за неизпълнението на задълженията, възложени на неговите служители в тази насока по реда на ЗИНЗС.

Разпоредбата на чл. 40, ал. 2, т. 1 ЗИНЗС изрично предвижда, че на лишените от свобода следва да бъдат осигурени условия за поддържане на физическото и психическото им здраве и за уважаване на човешкото им достойнство. Органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание са длъжни да осигурят на осъдените лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото им здраве, нито на човешкото им достойнство. Аргумент в тази насока са и разпоредбите на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (обн. ДВ., бр. 80 от 02.10.1992 г.), според който текст : „Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание”, както и разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България – „Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение …”, с оглед на които следва да се приеме, че основно задължение на упражняващия пряко ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода държавен орган е да следи и да предотвратява всяко причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство на лицата, чиято лична свобода е ограничена. Разпоредбата на чл. 10, т. 1 от Международния пакт за граждански и политически права, ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г., обн. Дв.бр.60/1970 г., в сила за Република България от 23.03.1976 г., също изрично предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство.

Неизпълнението на произтичащо от закона задължение на административния орган за процесния период от три години и седем месеца в случая е довело до системно унижение и накърняване на човешкото достойнство на ищеца за посочения период. Ищецът е бил подложен на третиране, способно да породи у него чувства на унижение и уронване на човешкото му достойнство, което за него представлява изтезание, както твърди в ИМ. Фактът, че двукратно са му били предоставени през този период обувки, осигурени от благотворителни организации, но не и от ответника в изпълнение на законово вмененото му задължение, не променя този извод, тъй като е установено от доказателствата, че и двата пъти-през 2012 год. и през 2015 год. предоставените обувки са били с по-голям номер. Защото ответникът е длъжен не само формално да изпълни разпоредбата на чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС, и на издадената за приложение на този текст Таблица №2, но своевременно и точно в смисъл-да му предостави такива обувни артикули, които отговарят на потребностите на лишения от свобода, независимо с какви средства става това. Няма законова пречка снабдяването с обувки да стане със средства не от бюджета, а от дарения. При доставката на обувки органът следва да го направи по начин, при който доставените обувки отговарят на номера на затворника. Предоставянето на различни по номер обувки от тези, което съответното лишено от свобода лице носи, не е изпълнение на задължението по чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС. Законът вменява в задължение на ГДИН определено фактическо действие и неизпълнението автоматично влече след себе си отговорността на държавата. Не е изпълнение на изискването на чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС даването на обувки, които поради несъответствието им с размера, носен от И., биха му създали неудобство.

Според настъпилата законодателна промяна с ДВ, бр.103/2012 г. на чл.84, ал.2, т.3 ЗИНЗС, предоставянето на обувки не е безусловно, а се отнася само до лишените от свобода, които нямат собствени обувки. Липсата на собствени обувки у И. не се опровергава от представените по делото доказателства, и не са представени такива, които да сочат на друг извод. Твърденията и в исковата, и в уточнителната молба на ищеца са, че не разполага със собствени обувки. С оглед на липсата на собствени обувки и след законодателната промяна на чл.84, ал.2, т.3 ЗИНЗС върху ГДИН продължава да тежи задължението да осигури обувки на ищеца.

Предвид изложеното искът на И.Х.И. по чл.257 от АПК е основателен и доказан. ГДИН следва да бъде осъдена да осигури полагащите се на основание чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС и Таблица №2 на министъра на правосъдието обувки на И. .

За да е налице основание за ангажиране отговорността на държавата или общините е необходимо да са осъществени елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - наличие на незаконни актове, действия или бездействия, извършени от длъжностно лице на ответника, претърпяна вреда от ищеца и причинна връзка между тях. В случая съдът на основание чл.204, ал.4 от АПК, при установено бездействие на служителите на ответника по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, следва да постанови обезвреда за претърпените от ищеца морални вреди, които са пряка последица от бездействието.

Искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ обаче е частично основателен по отношение на размера. С оглед установения в разпоредбата на чл. 52 Закона за задълженията и договорите принцип настоящият състав приема, че искът е основателен за сумата 1500 лв. с оглед продължителността на репресията и характера на изтърпените в следствие на бездействието душевни страдания. Искът следва да бъде уважен в тази му част, като в останалата част - до 3 000 лв. искът следва да се отхвърли като неоснователен. Този извод следва от анализа на събраните по делото доказателства, които не дават основание за присъждане на обезщетение в по-голям размер - не е доказано претърпяване на вреди, различни от посочените по-горе.

Претенцията на ищеца да му бъде заплатена лихва върху присъдения размер на обезщетението , считано от 06.04.2012 год. до окончателно изплащане на сумата, е неоснователна досежно началната дата. Когато за изпълнение на определено парично задължение няма определен ден, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен (арг.: чл.84, ал.2 от ЗЗД). Ето защо и предвид липсата на доказателства, че И. е претендирал изплащането на обезщетение за неосигуряването на обувки на по-ранна дата от тази, на която е подадена ИМ, лихва следва да му се присъди, считано от датата на подаване на ИМ, имаща характер на покана по смисъла на ЗЗД.

Настоящето решение е съобразено с практиката на ВАС - решение №13333/09.11.2010 г. по адм.дело №6668/2009 г., решение №9276/27.06.2011 г. по адм.дело №5747/2011 г., решение №327/12.01.2015 год. по адм.дело №4505/2014 год.

Воден от горното, Административен съд-Плевен, шести състав

РЕШИ:

ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ да извърши действията по чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС, конкретизирани в §§ 1.1, 1.2, 1.3, 1.4 от Таблица №2/23.03.2006 г., издадена от министъра на правосъдието, в едномесечен срок от влизане на решението в сила.

ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” да заплати на И.Х.И. – ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна” в Затвора гр. Белене, ЗПС, сумата от 1500 (хиляда и петстотин) лева, представляващи обезщетение за понесени неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразно бездействие на служители от администрацията на Затвора – гр. Белене, изразяващо се в неосигуряване на полагащите се безплатни обувки за периода от 06.04.2012 до 06.10.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 07.10.2015 г. до окончателното изплащане, като за разликата над 1500 (хиляда и петстотин лева) до пълния претендиран размер от 3 000 (три хиляди лева) ОТХВЪРЛЯ исковата молба на И.Х.И. като неоснователна и недоказана.

РЕШЕНИЕТО може да се оспорва с касационна жалба пред Върховен административен съд в 14-срок от съобщаването на страните.

ПРЕПИСИ от решението да се изпратят на страните.

СЪДИЯ: