ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 479

гр.Плевен, 16 Април 2015 год.

Административен съд – Плевен, І-ви състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март, две хиляди и петнадесета година, в състав:

Председател: Калина Пецова

При секретаря А.Х. и с участието на прокурор от ОП Плевен Йорданка Антонова, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 825 по описа за 2014година на Административен съд – Плевен и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 256 и чл. 257 от АПК.

Образувано е по жалба, наречена искова молба от С.Н.Н., изтърпяващ наказание „ лишаване от свобода” в Затвора Белене срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”. В жалбата са изложени следните обстоятелства: Твърди се, че Главният директор на ГД „ИН” София допуска извършването на неоснователни бездействия със следното: Твърди, че е лищен от свобода от месец март, 2002г. До месец вай на 2005г. е бил настанен в Затвора Варна, а до 11.10.2006г. е преместен в Затвора Ловеч. Считано от последната дата е бил преместен в Затвора Враца, където престоят му е продължил до 23-05.2014г. , от която дата е преместен в Затвора Белене, където е и към настоящия момент.

Сочи, че съгласно чл. 98, ал.1 от ЗИНЗС лишените от свобода могат да бъдат поощрявани, като точка 5 от цитираната разпоредба предвижда „удължено свиждане до 4 часа”. Съгласно ал. 4 удълженото свиждане се провежда в специално обзаведени помещения, в който смисъл била разпоредбата на чл. 91 от ППЗИНЗС.

Сочи, че тези поощрения (удължени свиждания) в различните пенитенциарни заведения в страната се провеждат по различен начин, като липсва конкретна регламентация. Сочи, че в Затворите в София, Бургас, Враца и други в помещенията са монтирани камери за наблюдение по време на свиждането, отделно от което, по време на същото, присъства служител от надзорно-охранителния състав към съответния затвор. Последното водело до ограничения във физическия контакт и неприкосновеността на лишените от свобода е техните посетители. Сочи, че в Затворите в гр. Варна и Сливен няма монтирани камери и не присъства служител от надзорно-охранителния състав към съответния затвор, с което се осигурява безпрепятствен контакт между лишените от свобода и техните посетители.

Сочи, че във връзка с изложеното е депозирал жалби, сигнали и запитвания до различни институции, между които и Министерство на правосъдието. Изготвен и получен е отговор до лицето от Заместник Министър на правосъдието, наречен административен акт, №94-С-16/13.05.2013г., с който са дадени указания на Главния директор на ГДИН за издаване на указания към териториалните структури (затворите) в местата за лишаване от свобода да бъдат премахнати монтираните камери от помещенията за удължено свиждане. Твърди, че към момента на подаване на исковата молба не са предприети никакви действия по изпълнение на дадените указания от страна на ответника. Твърди, че е безспорно, че цитираното писмо-указания на заместник министъра на правосъдието представлява административен акт, тъй като създава права и задължения и непосредствено засяга интереси на гражданите, вкл. и такива, които не са лишени от свобода, а са посетители. Цитира разпоредби относно правомощията на Главния директор на ГД „ИН” и относно субординацията му по отношение на Министъра на правосъдието, от които прави извод за безспорно задължение на ответника да изпълнява дадените му указания от министъра, респ. заместник министъра на правосъдието. В тази връзка сочи, че неизпълнението на указанията, изразяващо се в непредприемането на каквито и да било действия за изпълнение на указанията, представлява незаконосъобразно бездействие, което нарушава правата както на лишените от свобода, така и на други граждани, които са посетители на лишените от свобода.

Моли съда да се произнесе с решение, с което да осъди Главния директор на ГД „ИН” да бъде задължен да изпълни вменените му задължения и да предприеме мерки с издаване на указания към териториалните структури - затворите - да премахнат монтираните видеокамери от местата за удължено свиждане на лишените от свобода.

В съдебно заседание ищецът се явява лично и моли жалбата, наречена искова молба да бъде уважена.

Ответникът Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” не се представлява. Депозирани са писмени бележки със становище,

Представителят на Окръжна прокуратура - Плевен дава мотивирано заключение за неоснователност на иска. Сочи, че липсва причинно-следствена връзка между претърпените вреди и поведението на администрацията на затвора.

Съдът, след като се запозна с материалите по делото, поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа на Закона, намира за установено следното:

Жалбата е подадена от надлежна страна, но е недопустима за разглеждане.

За да достигне до този извод, съдът съобрази следното:

Предмет на делото е установяване на противоправно поведение, в частност бездействие на Изпълнителния директор на ГД „ИН”, изразяващо се в неизпълнение на указанията, дадени от Заместник Министъра на правосъдието в писмо, рег. №94-С-16/13.05.2013г., които представляват указания до Главния директор на ГДИН за издаване на указания към териториалните структури (затворите) в местата за лишаване от свобода да бъдат премахнати монтираните камери от помещенията за удължено свиждане.

На първо място съдът намира, че следва да вземе отношение относно характера на цитираното писмо. Същото е адресирано до настоящия жалбоподател, тъй като е изготвено по повод негова жалба. Последното обаче е с копие до администрацията на Президента на Република България, до Омбудсмана, до Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” и до Началника на Затвора Враца, където към момента лицето е изтърпявало наказанието си „лишаване от свобода”. На л. 3 от цитираното писмо се съдържа указание към Изпълнителния директора ГД „ИН”, което е в императивна форма и предписва изпълнение на следното указание : да издаде указания към териториалните структури (затворите) в местата за лишаване от свобода да бъдат премахнати монтираните камери от помещенията за удължено свиждане. Съгласно чл. 10 от ЗИНЗС „Министърът на правосъдието осъществява общо ръководство и контрол върху дейността по изпълнение на наказанията”, като тези си правомощия може да делегира на заместник - министрите. Същият се явява и работодател на държавните служители в ГД „ИН” и териториалните й служби, както и горестоящ орган по отношение на главния директора на ГД „ИН”. Предвид изложеното, съдът приема, че дадените от Министъра на правосъдието или от негов заместник заповеди или указания по отношение на начина на организацията на работа в местата от лишаване от свобода, адресирани до главния директор на ГД „ИН”, се явяват задължителни по отношение на последния. Неизпълнението на вътрешнослужебни заповеди или указания на горестоящ орган по принцип би следвало да се разглежда като дисциплинарно нарушение, но такова не е предмет на настоящето производство. Установяването обаче на такива влече и други последици, в случай, че със същото са накърнени правата на трети лица. В процесния случай, с жалбата се търси изпълнение на тези указания от лице, което към момента изтърпява наказание „лишаване от свобода” и за което по делото е безспорно установено, че многократно е награждавано с поощрение чрез „удължено свиждане”, т.е. има интерес от изпълнение на тези указания. Последните указания следва да бъдат изпълнени, като изпълнението им следва да представлява издаване на указания до териториалните структури на местата за лишаване от свобода, съдържащи предписаното поведение, което следва да бъде обективирано чрез издаване на административен акт от страна на Главния директор на „Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”.

По делото се доказа безспорно и не се отрича от ответника, че същият не е предприел никакви фактически, нито правни действия, с оглед изпълнение на дадените му указания. Не се спори, че не са издадени писмени или устни указания относно това как и при какъв режим следва да се провежда т.нар „удължено свиждане” от различните териториални структури, като дори не се твърди, че е изискана информация от същите за това. Обратно, в хода на делото, съдът служебно изиска такава справка да бъде изготвена от различните затвори на територията на страна, като отговори от последните са приобщени по делото на листи от 84 до 95 вкл. От последните е видно, че при липса на указания и подробна регламентация в закона и правилника за прилагането му, в различните затвори на страната, поощрението по чл. 98, ал.1 т. 5 от ЗИНЗС (удължено свиждане) се провежда по различен начин, като в повечето места то е в присъствието на лица от надзорно-охранителния състав и с монтирани камери.

С оглед горното, съдът приема, че противно на твърденията в писмената защита на ответника, е налице бездействие на Главния директор на ГД „ИН”. Същото се изразява в непредприемане на каквито и да било фактически или правни действия по изпълнение на дадените му указания да издаде свои такива за премахване на камерите от местата за удължено свиждане в затворите в страната.

В този смисъл, съдът намира, че Главният директор на ГД „ИН” следва да изпълни указанията на Заместник министъра на правосъдието, каквато е и претенцията на лицето. Неизпълнението на последното обаче не представлява бездействие по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК, каквото впрочем е и становището на ответника, застъпено в писменото становище, приложено по делото. Последното следва от дефиницията на „бездействие” по смисъла на цитираните разпоредби. Бездействието следва да представлява неизпълнение на фактическо действие, което органът дължи по силата на закон или друг нормативен акт. Основното е, че се касае за фактическо действие и че същото е дължимо директно по силата на правна норма, а не на опосредяващ административен акт. Безспорно, в процесния случай се касае за указания на горестоящ орган относно начина на изпълнение на поощрението за реализиране на удълженото свиждане, които следва да бъдат изпълнени от главния директор на ГД „ИН”, които съдът приема, че имат характера на вътрешнослужебна заповед, адресирана до последния. Безспорно е още, че липсва законова или друга нормативна основа, която да предписва начина на изпълнение на този вид поощрение, а последното е уточнено именно с указанията, т.е. посредством административен акт. Последното е достатъчна предпоставка, за да се приеме, че не е налице бездействие по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК, доколкото липсва предписано от закон или от друг нормативен акт задължение, а последното произтича от административен акт, адресиран до органа. На второ място, предписаното поведение вменява задължение не за извършване на фактически действия, а за издаване на административен акт. С последния следва да бъдат издадени указания за начина на провеждане на удълженото свиждане по места. И в този смисъл, дължимото по указанията поведение не е за извършване на фактически действия, неизпълнението на което да се приравни на бездействие, а е за издаване на административен акт. И това обстоятелство изключва наличието на „бездействие” по смисъла на АПК, тъй като липсва задължение за извършване на фактическо действие, което да не е изпълнено, а е налице задължение за издаване на административен акт.

По тези съображения, съдът намира, че жалбата, наречена искова молба, не подлежи на разглеждане по същество, тъй като липсва бездействие от страна на административния орган, така както е заявено в последната, а именно - по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК.

За пълнота съдът счита, че следва да отбележи следното: От фактите по делото се установи, че във връзка с жалби именно на настоящия жалбоподател, е изготвено въпросното писмо на Заместник Министъра на правосъдието със съдържащи се в същото указания към долустоящия орган за издаване на административен акт. Същият безспорно ще представлява вътрешнослужебен такъв, доколкото ще касае начина на организация в местата за лишаване от свобода на определен вид поощрение. Последният обаче пряко касае правата на трети лица, каквито се явяват лишените от свобода, вкл. техните близки, поради което последните могат да се явят заинтересовани да инициират такова производство. В този смисъл съдът приема, че настоящият жалбоподател има правен интерес да сезира Главния директор на ГД „ИН” с издаване на такъв акт, отказът или неизпълнението на което ще може да оспори по надлежния ред по чл. 145 и следващи от АПК, доколкото издаването на такъв го касае пряко.

Воден от горните мотиви, съдът намира, че жалбата следва да бъде оставена без разглеждане поради липса на предмет, а делото прекратено.

При този изход на делото и предвид заявеното в молба, рег. 759/10.03.2015г. от юрк П., в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски по делото в размер на 300 ( триста) лева, представляващи претендирано юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран и на основание чл. 159, т.1 и чл. 143 от АПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалба, наречена искова молба от С.Н.Н., изтърпяващ наказание „ лишаване от свобода” в Затвора Белене срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” за прекратяване на неоснователни бездействия от страна на Главния директор на ГД „ИН”, изразяващи се в неизпълнение на указания, възложени му с писмо, рег. №94-С-16/13.05.2013г. на Заместник Министъра на правосъдието.

ПРЕКРАТЯВА производството по административно дело № 825/2014г. по описа на Административен съд Плевен.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва пред Върховния административен съд в 7модневен срок от съобщението за изготвянето му.

Преписи от ОПРЕДЕЛЕНИЕТО да се изпратят на страните.

СЪДИЯ: