Р Е Ш Е Н И Е
№ 484
гр.Плевен, 30.10.2015г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд-Плевен, шести състав, в открито
съдебно заседание на първи октомври две
хиляди и петнадесета година, в състав:
Председател:
Катя Арабаджиева
при секретаря Ц.Д. и с участието на прокурор от Окръжна прокуратура Плевен
Иван Шарков, като разгледа докладваното от съдия Арабаджиева административен
дело №238 по описа на Административен съд-Плевен за 2015г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ (Закон за отговорността на държавата и общините за вреди).
Образувано е по искова молба на Х.А.Х., изтърпяващ
наказание „лишаване от свобода” против
незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица при Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията”. Размерът на иска е 50000 (петдесет хиляди) лева. Исковата молба е
била подадена пред АССГ, където е образувано адм.дело №1313/2015 год., по което
съдът е постановил Определение
№1534/23.03.2015 год., с което е прекратил производството по делото и е
изпратил същото по подсъдност на настоящия съд.
В първоначалната ИМ ищецът твърди, че за периода
15.03.2013 год. до 15.09.2014 год. е изтърпявал наказанието си в затвора
гр.Плевен и за този период практиката е била всички изпращани до него писма да
се отварят предварително в негово отсъствие и да му се дават в отворен вид.
Същата практика е била и за писмата,
които той е изпращал-затворените писма
се давали на ИСДВР и той е отказвал да ги приеме. Твърди, че ответникът
е длъжен да спазва тайната на кореспонденцията, която ищецът получава и
изпраща, на основание чл.34, ал.1 от КРБ и чл.8, ал.1 от ЕКПЧОС. Твърди, че с
горните действия ответникът му е причинил
яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за живот, унижение на
човешкото достойнство, „които, обективирани в защитна реакция на организма при
болка, стрес и унижение-сълзене на очите (плач)”. Твърди, че човешкото му
достойнство е защитено от нормите на чл.3 от ЕКПЧОС, чл.29, ал.1 от КРБ и чл.3
от ЗИНЗС, като в случая „е претърпяло отрицателно засягане в разрез с тези
норми”. Твърди, че са налице незаконни действия на органи на държавата за
периода от 15.03.2013 год. до 15.09.2014 год., които са се намесвали в личния
му живот, като са отваряли и проверявали личната му кореспонденция, която е
получавал и изпращал, включително и тази за и от държавни органи и институции в
разрез със закона. Твърди, че
уврежданията, които е претърпял, са пряка и непосредствена последица от
незаконосъобразното поведение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”.
Претендира заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лева, както и
законна лихва в размер на 25 000 лева за нанесените му неимуществени
увреждания, изразяващи се в яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за
живот, унижение на човешкото достойнство, „които, обективирани в защитна
реакция на организма при болка, стрес и унижение-сълзене на очите (плач)”,
породени от незаконното поведение на ответника –ГДИН за периода от 15.03.2013
год. до 15.09.2014 год., който в разрез с нормите на чл.32, ал.1, чл.34, ал.1 от КРБ и чл.8, ал.1
от ЕКПЧОС се е намесвал в личния живот на ищеца, като е отварял и проверявал
личната му кореспонденция, която получава и изпраща , включително и тази за и
от държавни органи и институции.
В изпълнение на съдебни разпореждания, с които
исковата молба е била оставяна без движение ищецът е уточнил, че периода по
исковата молба е 17.01.2000-15.09.2014 год. Изрично е уточнил, че исковата
молба е насочена срещу двама ответници -
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” и Министерство на
правосъдието. Уточнил е, че вредите са
му причинени от длъжностни лица от затворите Ловеч, Варна и Плевен, които са
служители на посочените ответници, като конкретните имена не помни.
В съдебно заседание ищецът се явява лично и моли съда
да уважи предявения иск изцяло, като излага подробни съображения за това.
Ответникът по жалбата – Министерство на правосъдието,
в съдебно заседание не се представлява и не ангажира становище по исковата молба.
Ответникът-Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”
чрез пълномощника си юрисконсулт Г. е депозирал писмено становище на л.33-34 от
делото, в което е направено възражение за изтекла погасителна давност за
периода преди 28.04.2009 год., на основание
чл.110 от ЗЗД и счита исковата претенция от 17.01.2000 год. до 28.04.2009 год.
за неоснователна на това основание. Оспорва предявения иск както по основание,
така и по размер., счита, че е
прекомерно завишен, не отговаря на твърдяните вреди и на икономическия стандарт
в страната. Счита, че не е осъществен състава на отговорността по чл.1, ал.1 от
ЗОДОВ и за ищеца не са настъпили вреди, които да са пряка последица от действие
или бездействие на длъжностни лица от затвора Плевен. В заключение моли съда да
отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан, претендира присъждане в
полза на ГД”ИН” на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 2030 лева, съобразено с размера на предявения иск, на основание
чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.8, ал.1, т.4 от Наредба №1/2004 год. В
съдебно заседание ГД”ИН” не се представлява и не ангажира становище по
съществото на спора.
Представителят на Окръжна прокуратура-Плевен дава заключение, че исковата молба е неоснователна и недоказана и следва да се
остави без уважение.
Административен
съд-Плевен, шести състав, като обсъди събраните по делото писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Видно от справка с
вх.№1261/22.04.2015 год. на л.20 от делото, ищецът е осъден на доживотен затвор без право на замяна на основание чл.196,
чл.339, чл.116, чл.216, чл.25 и чл.23 от НК, като присъдата е с начало на
изпълнение 17.03.2000 год. при
първоначално постановен специален режим.
Според справката Х. е пребивавал в
различни поделения на местата за лишаване от свобода, както следва: 17.01.2000
год.-14.06.2002 год. в затвора гр.Ловеч; 14.06.2002год.-12.08.2005 год. в
затвора гр.Варна; 12.08.2005 год.-20.12.2006 год. в затвора гр.Ловеч;
20.12.2006 год.-12.02.2009 год. в затвора гр.Варна; 19.02.2009 год.15.03.2013
год. в затвора гр.Ловеч;15.03.2013 год. -15.09.2014 год. в затвора гр.Плевен.
На л.50-52 от делото е
приложена частта от справката с вх.№1734/03.06.2015 год., касателно изпращаната
от Х. кореспонденция. Видно е от справката , че за периода 15.03.2013
год.-15.09.2014 год. Х. е изпратил
описаната кореспонденция по чл.90 от ЗИНЗС и чл.76 от ППЗИНЗС, която е
била регистрирана в специалната книга по чл.77 от ППЗИНЗС, като е писал до
Началника на затвора Плевен, до Министерство на правосъдието, до Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията”, до ВСС, до Административен съд Ловеч и
Административен съд Плевен, до ВАС, до Главния прокурор, до Районен съд София, до
Районен съд Исперих, до Министерски съвет, до Български пощи. Тези подадени
молби за посочения период до описаните
вече институции и органи общо са 78 (седемдесет и осем) броя, от които 14
(четиринадесет) броя са подадени до Началника на Затвора Плевен. Уточнено е в
справката , че съгласно чл.75, ал.1 от
ЗИНЗС личната кореспонденция е неограничена и не се завежда в книга.
На л.72-140 от делото са приложени ксерокс- копия на
съответните страници от дневник „Молби” за горния период , воден в затвора
Плевен, в който са вписани изпращаните
от Х. молби и искания до различни органи и институции.
На л.150-213 от делото
са приложени представените от ищеца пощенски пликове, с които е получавал
изпращаната до него кореспонденция. Приложената по делото кореспонденция,
предназначена за ищеца , е изпращана от майка му Г. А. Х., Апелативна
прокуратура В.Търново, Агенция по геодезия, картография и кадастър, ВСС, И. А. С. и С. М. Л. -лишени от свобода
от ОЗ Ловеч, Окръжна прокуратура Плевен, Министерски съвет, Комисия за защита
от дискриминация, Б. М.-лишен от свобода от затвора Бобов дол, Н. Д.-лишен от свобода от затвора
София. Общо са представени 42(четиридесет и два) броя пощенски плика, с които
са изпратени писма до Х.. Доколкото може да се разчете от клеймото върху
пощенските пликове, последните са за периода 2013 и 2014 год., едно писмо е с
клеймо от 2011 год.
По делото са разпитани
свидетели-служители на затвора Плевен, както и лишени от свобода лица, които са
пребивавали заедно с ищеца по време, когато е бил в съответните затвори-Плевен,
Ловеч и Варна.
При
тези изложени факти, съдът прави следните правни изводи:
На
основание чл. 128, ал.
1, т. 5 и по аргумент от чл. 132, ал.
1 и 2 от АПК
предявеният иск е родово подсъден на административните
съдилища. Съгласно разпоредбата на чл. 204, ал.
4 от АПК, когато искът се основава на незаконосъобразно действие или
бездействие, същите се установяват от съда, пред който е предявен искът за
обезщетението. А този иск се предявява съгласно чл. 7 от
ЗОДОВ пред съда по мястото на увреждането или по местожителството на
увредения. Изхождайки от цитираните разпоредби и съобразно факта, че към датата
на подаване на исковата молба (11.02.2015 год.) ищецът е изтърпявал наказанието
си в затвора Плевен следва, че местно компетентен да се произнесе по иска е Административен
съд-Плевен.
Ищецът Х.А.Х. е надлежно правнолегитимирано
лице-физическо лице по смисъла на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, имащо право и интерес от
водене на настоящото производство.
Периодът,
за който ищецът претендира обезщетение за вреди и през който твърди, че са му
причинени последните, е 17.01.2000-15.09.2014
год. Искът е предявен едновременно срещу Министерство на правосъдието и
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, за този период.
Разпоредбата
на чл. 205 АПК
е категорична, че ответник по иска за вреди е юридическото лице, представлявано
от административният орган, причинил претендираните вреди. Отговорността се
носи от това юридическо лице, в което организационно или бюджетно е включен
административният орган, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са произтекли вреди. За периода до 01.06.2009 год. е действал
отменения Закон за изпълнение на наказанията (отм., бр. 25 от 3.04.2009 г., в
сила от 1.06.2009 г.)
За
претендирания от ищеца период 17.01.2000- 01.06.2009 год. и според действащо
законодателство - чл. 19
и чл. 19а ЗИН
(отм. , бр. 25 от 3.04.2009 г., в сила от 1.06.2009 г.), ответник е
именно посочения от Х. - Министерство на правосъдието. Именно този ответник
трябва да отговаря за претендираните от ищеца вреди при престоя си в затворите
в гр. Ловеч и в гр. Варна, тъй като периода, за който се отнася спорното
материално право е при действието на ЗИН (отм.). По силата на
чл. 19 и 19а от ЗИН (отм.) Министерство на правосъдието осъществява общото
ръководство на местата за лишаване от свобода и контролът върху тяхната дейност
и е юридическо лице. ГДИН осъществява прякото ръководство на
местата за лишаване от свобода и е административно звено към МП, но няма
юридическа самостоятелност, а затворите са териториални звена на ГДИН. Законодателят
не е въвел правна норма, която да определя, че ГД "Изпълнение на
наказанията" е правоприемник на Министерството на правосъдието, поради
което за процесния период 17.01.2000- 01.06.2009 год., за който се претендира
обезщетението за неимуществени вреди надлежният ответник е именно посоченото
министерство. За претендирания от ищеца период 01.06.2009 год.-15.09.2014 год. надлежен
ответник е именно посочения от ищеца –Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” гр.София, предвид, че на основание чл. 12 от ЗИНЗС ГДИН е
юридическо лице към МП със седалище София и упражнява прякото ръководство и
контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, а затворите са
териториални звена на ГДИН. Затова исковата претенция за периода 17.01.2000г. -
31.05.2009г. вкл., насочена срещу МП, а след тази дата за периода 01.06.2009г. –
15.09.2014 год., насочена срещу ГДИН – София се явява предявена срещу надлежни
ответници.
По основателността на
исковата претенция съдът съобрази следното: Съгласно чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ, приложим поради препр. от чл. 203, ал.
2 АПК, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на
граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност. Чл. 4 от
ЗОДОВ очертава пределите на отговорността - дължи се обезщетение за
всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. Следователно, за основателността на иска е необходимо
да са налице следните предпоставките: 1. незаконен административен акт,
действие или бездействие на административен орган; 2. В случаите, когато се
касае за вреди от административен акт, актът
да е отменен по съответния ред 3. причиняване на вреди; 4. пряка причинна
връзка между незаконната дейност на държавния орган или длъжностно лице и
вредите; В разглеждания случай вредите се претендират от твърдяни
незаконосъобразни действия на служители на ответниците. На първо място следва
да се разреши въпросът сочените действия представляват ли административна
дейност и извършени ли са при или по повод осъществяване на такава. Съгласно чл. 12, ал. 1
от ЗИНЗС ответникът Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" е създаден към министъра на правосъдието, който съгласно чл. 19, ал.
2, т. 4 от Закона за администрацията е централен орган на
изпълнителната власт. Дейността по изпълнение на наказанията представлява
административна по своето естество дейност - осъществяване правомощия на
държавното управление, на изпълнителната власт. Правомощията на служителите на
Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", включително правомощията
на служителите в затворите в гр.Плевен, гр.Ловеч и гр.Варна , които съгласно чл. 12, ал. 3
от ЗИНЗС са нейни териториални служби, са властнически спрямо
изтърпяващите наказание "лишаване от свобода", а отношенията са на
власт и подчинение, на субординация, в рамките на които се осъществяват функции
на държавното управление - по изпълнение на наказанията. Следователно
посочените конкретни действия на служители на ответниците, осъществени при
упражняване на изпълнителни правомощия, представляват административна дейност.
На първо място съдът следва да съобрази направеното от
пълномощника на ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”
възражение за изтекла погасителна давност за претендирания период от 17.01.2000 год. до
28.04.2009 год. Исковата молба е заведена на 11.02.2015 год. в АССГ. Според § 1 от ЗР на
ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите
на гражданските и трудовите закони. След като в ЗОДОВ не е предвиден срок за
предявяване на исковете, то следва да намери приложение общата погасителна
давност съобразно разпоредбата на чл. 110 от
ЗЗД. С изтичането на петгодишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо, като в случаи на непозволено
увреждане, от прекратяване на увреждащите действия или от момента на
прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от
бездействие. За периода 17.01.2000 год. до 28.04.2009 год., за който е
направено възражение за изтекла давност се твърди, че вредите са настъпили при престоя на ищеца в Затворите в гр.Ловеч и в
гр.Варна за съответните периоди на престой в тези МЛС. Според справката на л.20 от делото ищецът е
пребивавал в следните затвори: 17.01.2000 год.-14.06.2002 год. в затвора гр.Ловеч;
14.06.2002год.-12.08.2005 год. в затвора гр.Варна; 12.08.2005 год.-20.12.2006
год. в затвора гр.Ловеч; 20.12.2006 год.-12.02.2009 год. в затвора гр.Варна;
19.02.2009 год.15.03.2013 год. в затвора гр.Ловеч;15.03.2013 год. -15.09.2014
год. в затвора гр.Плевен. Следователно:
1. след датата на превода на Х. *** на 14.06.2002 год. следва да се приеме, че е прекратено
вредоносното въздействие от администрацията на Затвора Ловеч за този първи
период на престой в затвора гр.Ловеч по
отношение на ищеца и от тази дата
-14.06.2002 год. е започнала да тече погасителната давност за евентуалното
вземане за периода 17.01.2000 год.-14.06.2002 год. На 14.06.2007 год. е релевантният краен срок ,
в който е изтекъл периода, през който ищецът е имал възможност да претендира
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от действията на длъжностни лица от Затвора гр.Ловеч за
първия период на престой в затвора гр.Ловеч 17.01.2000 год.-14.06.2002 год. Още повече, че за него не е съществувала
пречка да предяви правата си по-рано - Законът за отговорността на държавата
за вреди, причинени на гражданите, е в сила от 1.01.1989 г.;
2. след датата на превода на Х. от затвора гр.Варна в
Затвора гр.Ловеч на 12.08.2005 год. следва да се приеме, че е прекратено
вредоносното въздействие от администрацията на Затвора Варна за този период на
престой в затвора гр.Варна по отношение на ищеца и от тази дата -12.08.2005 год. е започнала да
тече погасителната давност за евентуалното вземане за периода 14.06.2002
год.-12.08.2005 год. На 12.08.2010 год.
е релевантният краен срок , в който е изтекъл периода, през който ищецът е имал
възможност да претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
действията на длъжностни лица от Затвора
гр.Варна за периода на престой в затвора гр.Варна- 14.06.2002 год.-12.08.2005 год. ;
3. след датата на превода на Х. *** на 20.12.2006 год. следва да се приеме, че е прекратено
вредоносното въздействие от администрацията на Затвора Ловеч за този период на
престой в затвора гр.Ловеч по отношение
на ищеца и от тази дата -20.12.2006 год.
е започнала да тече погасителната давност за евентуалното вземане за периода 12.08.2005-20.12.2006
год. На 20.12.2011 год. е релевантният
краен срок , в който е изтекъл периода, през който ищецът е имал възможност да
претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от действията на длъжностни лица от Затвора гр.Ловеч за периода на престой в затвора гр.Ловеч -
12.08.2005-20.12.2006 год.;
4. след датата
на превода на Х. от затвора гр.Варна в Затвора гр.Ловеч на 19.02.2009 год. следва да се приеме, че е прекратено
вредоносното въздействие от администрацията на Затвора Варна за периода на престой в затвора гр.Варна по
отношение на ищеца и от тази дата -19.02.2009
год. е започнала да тече погасителната давност за евентуалното вземане за
периода 20.12.2006-19.02.2009 год. На 19.02.2014
год. е релевантният краен срок , в който е изтекъл периода, през който ищецът е
имал възможност да претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
действията на длъжностни лица от Затвора
гр.Варна за периода на престой в затвора гр.Варна- 20.12.2006-19.02.2009
год. Исковата молба е предявена по-късно-на 11.02.2015 год. Следователно, за
периода от 17.01.2000 год. до 19.02.2009 год. е изтекъл давностният срок, в
който ищецът е могъл да предяви своята
претенция, поради което подадената искова молба в частта за тези периоди следва
да се отхвърли.
За периода 19.02.2009 год. до 15.03. 2013 год., когато ищецът отново е бил в затвора гр.Ловеч, петгодишната давност за предявяване на претенция за този период започва да тече от датата на превода му в затвора Плевен- на 15.03.2013 год. и към датата на подаване на ИМ-11.02.2015 год. не е изтекла, поради което възражението на ответника за изтекла погасителна давност за периода от 19.02.2009 год. до претендирания в отговора си на л.33 от делото краен срок-28.04.2009 год. е неоснователно и не следва да бъде уважено. Следва в този случай съдът да се произнесе по основателността на заявената искова претенция от Х. за периода от 19.02.2009 год. до претендирания краен срок -15.09.2014 год.
За този
период следва да се отговори на въпроса
налице ли са били твърдяните от ищеца незаконосъобразни действия на
служителите на съответните затвори в гр.Варна, гр.Ловеч и в гр.Плевен.
Твърденията на ищеца в исковата и в уточнителните молби са, че практиката е била всички изпращани до него
писма да се отварят предварително в негово отсъствие и да му се дават в отворен
вид. Същата практика е била и за
писмата, които той е изпращал-затворените писма
се давали на ИСДВР и той е отказвал да ги приеме. Т.е. отваряли са и са
проверявали личната му кореспонденция, която е получавал и изпращал,
включително и тази за и от държавни органи и институции. Твърди, че тези
действия на служителите от съответните затвори са незаконни и са довели до намеса в личния му живот. За да прецени
основателността на тези твърдения, съдът съобрази следното:
На първо място не за целия процесен период 19.02.2009 год. - 15.09.2014 год., за който
претенцията не е погасена по давност,
ищецът е представил доказателства, че е изпратил и получил някаква
кореспонденция. А в исковото производство тежестта да докаже основателността на
своята претенция, вкл. чрез представяне и искане за събиране на доказателства,
пада върху ищеца, и тази доказателствена тежест му е била указана. По делото са събрани следните писмени доказателства
относно изпратената от и до Х. кореспонденция: Видно от частта от справката с
вх.№1734/03.06.2015 год. на л.50-52 и ксерокс- копия на съответните страници от
дневник „Молби” на л.72-140, за периода 15.03.2013 год.-15.09.2014 год. Х. е
изпратил писма, молби, жалби и др. до Началника
на затвора Плевен, до Министерство на правосъдието, до Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията”, до ВСС, до Административен съд Ловеч и
Административен съд Плевен, до ВАС, до Главния прокурор, до Районен съд София,
до Районен съд Исперих, до Министерски съвет, до Български пощи - общо 78 (седемдесет и осем) броя, от които 14
(четиринадесет) броя са подадени до Началника на Затвора Плевен. Тези 14 броя
писма/молби , подадени до Началника на затвора Плевен, не следва да се
разглеждат на плоскостта на чл.75, ал.2 от ЗИНЗС, тъй като по предназначение и
необходимост нейният адресат -
Началникът на затвора, е следвало да се
запознае с нейното съдържание, за да вземе съответното отношение по отправените
до него молби, искания, жалби и др. Следователно, за периода 2013-2014 год. се
съдържат доказателства по делото, че ищецът е изпратил 64 броя писма до
различни институции и органи.
Видно от
представените от ищеца пощенски
пликове на л.150-213 от делото до Х. е изпращана
кореспонденция от майка му Г. А. Х., Апелативна прокуратура В.Търново,
Агенция по геодезия, картография и кадастър, ВСС, И. А. С. и С. М. Л. -лишени от свобода от ОЗ
Ловеч, Окръжна прокуратура Плевен, Министерски съвет, Комисия за защита от
дискриминация, Б. М.-лишен
от свобода от затвора Бобов дол, Н. Д.-лишен от свобода от затвора София - общо
42(четиридесет и два) броя пощенски плика, които, доколкото може да се разчете
от клеймото върху пощенските пликове, едно писмо е с клеймо от 2011 го. , останалите
са за периода 2013 и 2014 год. Следователно, съдържат се по делото
доказателства, че ищецът е получил съответна кореспонденция –лична и от органи
и институции, както следва: едно писмо през 2011 год., и 41 (четиридесет и
едно) за 2013 год. и 2014 год.
За установяване на обстоятелствата дали
администрацията на съответните затвори, в които е изтърпявал наказанието си, е отваряла
и проверявала личната му кореспонденция, която е
получавал и изпращал, и тази за и от държавни органи и институции, са приобщени
писмени доказателства и свидетелски показания. В текущ доклад за оценка на
риска на лишения от свобода Х., изготвен на 11.08.2006 год., когато е
пребивавал в затвора Варна, представен от самия него и приложен на л.144-145 от
делото е описано, че „Кореспондира
основно с майка си и със свой приятел от затвора Белене л.св. Г.
А..Йл, когото уточняват промените в някои закони и как могат да ги използват,
за да съдят държавата”. Този доклад е представен от Х., но е относим за период
до 2006 год., който е погасен по давност, поради което като неотносим към
обсъждания период не следва да се обсъжда.
По делото са разпитани и свидетелите В.В.Г.-служител в затвора Плевен, Г.И.Н.-***,
И.А.Р., К.С.Р., М.С.С., Х.Т.А.- лишени от свобода лица, изтърпявали наложените
им наказания заедно с ищеца през различни периоди в съответните затвори.
Свидетелят
В.В.Г.-служител в затвора Плевен съобщава, че срещу нея е било образувано
наказателно частен характер дело от ищеца, копие от което е приложено към
настоящото и което е имало за предмет кореспонденцията от и до ищеца– „че са му
давани или взимани писмата в разпечатан вид в периоди, когато съм се ангажирала
с това”. Г. не отрича този факт, като се позовава на разпоредбата на чл.75 ал.
2, 3 и 4 от ЗИНЗС, според която писмата на лишените от свобода се получават в
разпечатан вид, кореспонденцията се контролира в интерес на сигурността. Съобщава,
че ищецът подава молби, жалби до
различни институции, подава разпечатан плик, вътре има негови писания и предава
на Г. плика с неговото съдържание. Събирайки кореспонденцията в кабинета си,
тази кореспонденция се преглежда – изважда писмото в присъствието на някой от
надзорно-охранителния състав, кореспонденцията се преглежда в интерес на
сигурността, не се чете писмото, преглежда се съдържанието на плика, без да се
чете съдържанието, за да няма предмети, поставени вътре, след това плика се
запечатва и на първия етаж има кутия, в която се пуска и служител ги предава. Сочи,
че това е практиката с всички лишени от
свобода и касае цялата кореспонденция – входяща и изходяща. Сочи, че заема
длъжността инспектор- психолог в затвора Плевен и конкретно не се е ангажирала
с кореспонденцията на лишени от свобода на доживотен затвор, а това се е
случвало инцидентно, когато са отсъствали нейни колеги. Твърди, че проверката се извършва
от ИСДВР задължително в присъствието на някой от надзорно-охранителна дейност. Изрично
посочва, че когато служител на затвора проверява писмото, ищецът не е
присъства, защото никъде не е указано, че лишеният от свобода трябва да
присъства. Така се процедира с цялата кореспонденция-и тази, изпраща на ищеца, и получаваната от него.
Свидетелят
Г.И.Н. заема длъжността надзирател в
затвора Плевен. Твърди, че преди четири години е ходил при необходимост за
пощата – да вземе писмата от пощата. Първо взима писмата от
секретарката/деловодителката на затвора, занася ги до пощата и взема от там
писмата, които са получени. Съобщава, че се е случвало в негово присъствие отряден
инспектор ИСДВР да взема от ищеца писмо,
което ищецът изпраща и сочи реда за
това- идва ИСДВР, казва има ли някаква кореспонденция за изпращане от лишените
от свобода, те му дават каквото има. Свидетелят твърди, че не е обърнал
внимание дали е запечатано писмото.
Свидетелят
И.А.Р. съобщава, че от 12 години е в затвора, като от края на 2007 г.
е в затвора гр.Плевен. Сочи, че през
този период с ищеца не е бил в една килия , но са били в един коридор, в зоната
за повишена сигурност. Твърди, че за този период е бил свидетел по делото,
което ищецът е завел срещу свидетеля Г., но няма конкретни спомени нито за
какво се е водило делото, нито какви
показания е депозирал пред съда. Сочи, че личната кореспонденция му се
дава в отворен вид, а тази от държавните институции – не е отворен плика – например
Съдът като му изпраща нещо, му го дават в затворен вид, той го отваря. Свидетелят
твърди още, че самият той е водил кореспонденция с упълномощен от него адвокат,
за който е давал запечатано писмо, което
е било проверявано пред свидетеля и той сам го е запечатвал.
Свидетелят
К.С.Р. сочи, че изтърпява наложеното му наказание в затвора гр.Варна от 1989 г., откакто е задържан, до
2004 г. е бил в затвора гр.Варна, от
2004 г. до 2007 г. – в затвора гр.Плевен
и от 2007 г. до настоящия момент – отново е в затвора гр.Варна. Сочи, че
от 2007 г., след като е бил върнат в затвора гр.Варна до 2009 г. или 2010
г., с точност не може да каже, е изтърпявал заедно с ищеца в затвора в гр.Варна
наказанието си , като са били в една килия. Относно изпращаната и получавана
кореспонденция съобщава, че има кутия, „в която изпращаме”. Написва се писмото,
слага се в плик за писмо, ако е частна кореспонденция, се лепи пощенска марка.
Не се запечатва, защото се проверява съдържанието на кореспонденцията. Всичко
се проверява. Твърди, че се чете
кореспонденцията, съдържанието на самото писмо се чете. Инспектор
социална дейност взима кореспонденцията от кутията. Ищецът пише писмо, не го запечатва, защото ако
го запечата, ще му го върнат. Писмото се
слага в кутията, която се е намирала на решетката на килията. Твърди, че това е
била практиката в затвора Варна, а в Плевен се е давала на ръка. Твърди, че не
винаги е виждал, когато ИСДВР взима пликовете. В случаите, когато вижда,
кореспонденцията се взима, той си отива в кабинета, където ги проверява и се
завеждат в специална книга. Твърди, че е обяснено
на всеки лишен от свобода от всеки, изпълняващ функциите инспектор
социална дейност и възпитателна работа, че кореспонденцията, която се изпраща
до съответните институции, частно лице или орган, задължително трябва да бъде в
плик за писмо , което задължително
трябва да бъде отворено, за да се проверява съдържанието на писмото. Сочи, че
писмата не се четат пред лишените от свобода, лично той не е виждал пред него някой да чете писмото. Но
някои инспектори са му обяснявали, че се чете съдържанието на писмото. Твърди,
че е бил свидетел, когато е налагано
наказание на лишени от свобода, които като пишат, употребяват изразни средства,
които не са добре възприети в обществото – обидни квалификации. Сочи, че писмата, които ищецът получава, също
са отворени.
Свидетелят М.С.С.
съобщава, че е осъден на смърт чрез
разстрел, по-късно присъдата му е заменена с указ на Президента на доживотен
затвор без замяна. От 1993 г. до 1999 г. е пребивавал в затвора гр.Бургас, от
1999 г. до 12 август 2015 г. – в затвора гр.Ловеч. От 12 август 2015 г. е в
затвора Плевен. Сочи, че когато е бил в
затвора Ловеч е имало периоди, в който Х.
също е бил там -от 2009 г. до 2013 г. последния път, не е сигурен, но смята, че
и от 1999 г. до 2001 г. е бил в затвора
Ловеч, после е бил приведен в затвора Варна, около три години е
бил там, от 2005 г. – пак в затвора Ловеч, после пак във Варна, от 2009 г. –
пак във Варна. Твърди, че в затвора Ловеч е имало случаи, когато с Х. са били в
едно спално помещение, понеже там килиите са само 6, а е имало по 15-20 човека
доживотно осъдени, имало е случаи, когато с ищеца и с още едно лице е
пребивавал. Сочи, че в една килия са били от 2009 г. до 2010 г. , а преди това,
около 2005-2006 г., пак е имало едни периоди, когато са били в 215 килия. Самите килии са били с едни
малки прозорчета, 50 на 50 и свидетелят е могъл да вижда и да чува
какво става в коридора. Тъй като са били заключени по 22-23 часа в помещението
и имали само 1 час разходка на открито, където се събирала цялата група, през тези моменти също е контактувал с ищеца. Съобщава каква е била
процедурата по изпращане на кореспонденция- ищецът дава писмото първоначално на инспектор СДВР,
впоследствие на надзора на охранителния състав, в разпечатан плик, същевременно
получаването става по същия начин – предават му разпечатан плик. Дори от
институциите писмата идвали без плик. Личната кореспонденция също е
разпечатана, няма право да я запечатва, защото подлежи на контрол. Сочи още, че
се предава отворен плик. Администрацията подлага на проверка цялата
кореспонденция. Проверява се съдържанието на самото писмо като текст. Чете се
текста на писмото. Твърди, че пред свидетеля никой не е чел писмата на ищеца,
но понякога писмото се връща подчертано с червено и било казвано на ищеца, че
такова нещо не може да пише в писмото. Спомня си за два такива случая- единия
път е възприел, че писмо, получено от Х.
от външен човек (по негови спомени било момиче от гр.Русе), което пишело нещо
за паркинга на затвора, както и че ще дойде на свиждане и е видяло къде се
намира затвора и точно този пасаж бил подчертан с червено и инспекторът СДВР
казал, че това не може да се пише в писма. От това си направил извод, че
писмото е четено. През 2009 г. и
по-късно от 2010 г. до 2015 г., твърди, че той е възприел лично две лица от администрацията на
затвора да изваждат писмото и да го четат. Други случаи не е възприел, т.к. сочи, че писмата не се четат
пред лишените от свобода.
Свидетелят Х.Т.А. сочи, че изтърпява наказание доживотен затвор от 2002
г. в затвора Плевен. От 20 декември 2005 г. до 02.02.2007 г. бил в затвора Пловдив. Останалото време – в
затвора гр.Плевен. Твърди, че когато с ищеца не са били заедно в един затвор, са се срещали в
затвора Ловеч. От 13 март 2013 г. до сега са били в затвора Плевен заедно. Сочи, че е ходил по
дела в Ловеч и с ищеца се виждали и са имали разговори за живота в затвора. В
София също са се засичали. В затвора Плевен сочи, че са били в едно спално помещение, разделено с преграда, но
си говорят, виждат се в отражението в отсрещното стъкло, на 4 пръста разстояние
са един от друг. Съобщава, че ищецът изпраща кореспонденция до всички
инстанции, включително до Европейския съд, включително лична кореспонденция до
семейството си. Изпраща и получава. Твърди, че в отворен вид изпраща и получава
писмата, които се отварят от служителите
на затвора. Дава писмото в отворен вид на ИСДВР, това става в спалното помещение
и инспекторът ги слага при другите неща.
Сочи, че пред лишените от свобода не са
четени писмата от ИСДВР, но няма случай, в който да е проверил писмото и да го
е затворил пред лишения от свобода. Взима го с молбите и другите листове, не ги
проверява пред лишените от свобода. Твърди същото по отношение на кореспонденцията, която Х.Х. получава,
получава я в отворен вид, дори веднъж свидетелят поискал да я отворят пред него
и го наказали дисциплинарно.
Съдът
счита показанията на свидетелите Г.И.Н. и И.А.Р. за неотносими към предмета на
доказване, тъй като според твърденията на Н.
той не е обърнал внимание в какъв вид се вземат и дават писмата-в
отворен или в затворен вид, а свидетелят Р. дава сведения по отношение на
неговата лична кореспонденция, а не тази на ищеца. Ето защо техните показания
не следва да бъдат обсъждане при решаване на въпроса за законосъобразността на
действията на затворническата администрация по смисъла на чл.75, ал.2 от ППЗИНЗС.
От
показанията на останалите изслушани свидетели-и служителят на затвора Плевен Г.,
и лишените от свобода лица Р., С. и А., изтърпявали наказанията си заедно с
ищеца в различни времеви интервалив съответните затвори, съдът прави следните
изводи за практиката в затворите в гр.Варна, гр.Ловеч и гр.Плевен относно
изпращането и получаването от и до ищеца на кореспонденцията-лична и тази от и до
различни институции и органи: Ищецът е предавал изходящата от него
кореспонденция след написването й или на
инспектор по социални дейности, или на лице от надзорно-охранителния състав в
съответния затвор, или я е поставял в специално пригодена за целта кутия.
Изходящата кореспонденция се предава на горните лица и места в отпечатан вид,
взема се, не се проверява съдържанието й пред лишения от свобода, а се отнася в
служебните помещения на съответния затвор, където се проверява съдържанието на
писмото и едва тогава се запечатва и изпраща по пощата до съответния адресат.
По същия начин се процедира с входящата кореспонденция-писмата не се
разпечатват в присъствието на лишения от свобода, а предварително и му се
предават в разпечатан вид. Тези действия според показанията са относими за
цялата входяща и изходяща кореспонденция на ищеца-и лична, и от и до органи и
институции. Свидетелят Г. изрично е посочила, че когато служител на затвора
проверява писмото, ищецът не присъства,
защото никъде не е указано, че лишеният от свобода трябва да присъства. Така се
процедира с цялата кореспонденция-и тази, изпраща от ищеца, и получаваната от него.
Съдът
кредитира с доверие и показанията на св.Г., и тези на л.св. лица Р., С. и А. относно горните приети
за установени обстоятелства, защото те изцяло кореспондират помежду си , в т.ч.
досежно факта, че изходящата и входящата кореспонденция на л.св. не се
проверяват, запечатват и отпечатват в присъствието на лишеното от свобода лице.
Следва да се отговори на въпроса дали изброените действия на служителите от
съответните затвори са били основани на нормативната уредба, регулираща
дейността по изпълнение на наказанията. Настоящият състав на съда намира
отговора на този въпрос за отрицателен, поради което счита, че действията на служителите на затвора са били
незаконосъобразни. Правната уредба по случая обхваща ЗИНЗС, обн. ДВ, бр.25/2009 г., в сила
от 01.06.2009 г., ППЗИН (отм.);, обн. ДВ, бр.97/1990 г., в сила от 08.06.1990
г., отменен, обн. ДВ, бр.9/2010 г., в сила от 01.02.2010 г., действащия
ППЗИНЗС, Конституцията на
Република България и Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи /КЗПЧОС/.
Съгласно чл. 8, ал.1 от
КЗПЧОС всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот,
на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция, като намесата на
държавните власти в ползването на това право по см. на ал.2 е допустима в
случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес
на националната и обществена сигурност или на икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите.
Съгласно чл. 31, ал.4 от
Конституцията на РБ на лишените от свобода се създават условия за
осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на
присъдата, като чл. 34, ал.1 провъзгласява свободата и тайната на
кореспонденцията и на другите съобщения за неприкосновени, освен в случаите,
когато е налице разрешение на съдебната власт и то за разкриване или
предотвратяване на тежки престъпления.
В чл. 197, ал.2 от
ЗИНЗС е регламентирано правото на лишените от свобода при изпълнение
на наказанията "доживотен затвор" и "доживотен затвор без
замяна" да ползват общите разпоредби за изпълнение на наказанията. Това ще
рече, че същите имат право на кореспонденция съгласно чл. 86, ал.1, т.3 от
закона. В чл. 37, ал.2
от действащият до 01.02.2010 г. ППЗИН
е уредена възможността за контрол върху кореспонденцията на лишените от
свобода, чието съдържание се проверява, а при наличие на охранителни, режимни и
възпитателни съображенията писмото може да не бъде предадено или изпратено до
назначението му. Нормите от правилника са били действащо правило до приемане на
новия ППЗИНЗС съгласно преходното правило на §6 от ПЗР на ЗИНЗС.
В чл. 75, ал.2 от
ППЗИНЗС, в сила от 01.02.2010 г. отново са регламентирани контролни
функции на затворническата администрация във връзка с получаваната и
изпращаната кореспонденция на лишените от свобода в интерес на сигурността,
като се цели предотвратяване извършването на престъпления, като в ал.3 е
детайлизиран реда за контрол, включващ запечатване или разпечатване на писмата
на и до лишените от свобода по начин, който да убеди служителя, че не се
съдържат неразрешени вещи.
От прегледа на правната
уредба съдът прави следните правни изводи:
Разпоредбата на чл. 8 от ЕКЗПЧОС
не третира тайната и неприкосновеността на кореспонденцията като абсолютно
право, като намесата на държавните органи е оправдана при посочените две
кумулативни предпоставки, а разпоредбата на чл. 34 от
Конституцията на РБ създава по-големи гаранции за неприкосновеност
на кореспонденцията /в този смисъл решение № 4/18.04.2006 г. на КС по конст.д.№
11/2005 г./. От тези разпоредби се налага извод, че предвидените като допустими
ограничения на правата в ЕКЗПЧОС следва да се зачитат като максимални предели
на ограничението на правата на учредителната и законодателна власт в
националната държава. Нормите на чл. 37, ал.2 от
ППЗИН (отм.) и чл. 75, ал.2 от
ППЗИНЗС регламентират на
подзаконово ниво възможността за намеса в кореспонденцията, като настоящият
състав на съда намира, че тези възможности следва се осъществяват само при стриктно спазване на предпоставките,
уредени в тях с оглед защитата, която предоставят КРБ и ЕКЗПЧОС. Така, при
граматическо тълкуване на разпоредбата на чл.75, ал.3 от ППЗИНЗС съдът счита,
че смисълът, вложен от законодателя в тази разпоредба е, че на мястото на получаване и изпращане на
кореспонденцията от и на лишените от свобода (обичайно това е в спалните им помещения)
следва да присъства служител от надзорно-охранителния състав на затвора (ред.
на ал.3 до 07.03.2014) , респ. ИСДВР след тази дата и в присъствие на някой от
посочените в подзаконовия нормативен акт служители на съответния затвор и на
самия лишен от свобода писмото да се провери и запечата, съответно да се
отпечата, провери и предаде на л.св. лице. В случая е установено от обсъдените
по-горе свидетелски показания, че получаването и изпращането на
кореспонденцията не се е осъществявало по този ред, което само по себе си
съставлява нарушение на разпоредбите на чл. 37, ал.2 от
ППЗИН (отм.) и чл. 75, ал.2 от
ППЗИНЗС. Според съда без значение в случая е дали действително е било
четено съдържанието на самата
кореспонденция, достатъчно е , че с неразпечатването и незапечатването на
пликовете, в които се съдържа кореспонденция в присъствието на самите лишени от
свобода се нарушават разпоредбите на чл. 37, ал.2 от
ППЗИН (отм.) и чл. 75, ал.2 от
ППЗИНЗС, защото по този начин се създават предпоставки и възниква
основателно съмнение, че е възможно да бъде четена кореспонденцията при този
начин на процедиране. Отварянето на писмата без съмнение открива възможността
за четенето им и може да се допусне, че това създава риск от репресивни мерки.
При това по делото няма никакви доказани причини, налагащи отварянето на
писмата, по смисъла на чл.75, ал.2 от ППЗИНЗС. Този смисъл и тълкуване на
нормата от съда произтича от целта на самата норма- проверката по чл. 75 от
Правилника за приложение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража предполага отпечатване и запечатване на личната
кореспонденция, дотолкова доколкото служителят на затворническата администрация
следва да се убеди дали не съдържа неразрешени вещи.
В
този смисъл съдът приема, че със самия факт на незапечатване и неразпечатване
на кореспонденцията от и до ищеца в негово присъствие, е налице нарушение на
правото на лична кореспонденция на ищеца по смисъла на чл. 8 от
Конвенцията за защита на правата и на свободите на гражданите. Нарушението
на правото на лична кореспонденция на ищеца прави действията на служителите от
затвора незаконосъобразни.
Вторият и третият елемент на
юридическия факт, пораждащ правоотношението по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, са вредите
и каузалната им връзка с първия елемент- незаконосъобразният акт. Това
обстоятелство е намерило отражение в чл.4 от ЗОДОВ, според който държавата и
общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното лице. Освен че сочи на съществените
характеристики на отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ като пълна и обективна
имуществена отговорност, разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ сочи и на вида на
вредите, които подлежат на обезщетяване-имуществени и неимуществени. Спорен
момент в настоящото производство е и ищецът претърпял ли е вреди от незаконосъобразните
действия на служителите на съответните затвори, те пряка и непосредствена
последица ли са от тези действия и при положителен отговор- в какъв размер. В
настоящия казус ищецът твърди, че вследствие намесата на ответниците в личния
му живот , чрез отваряне и проверяване
на личната му кореспонденция, която получава и изпраща , включително и тази за
и от държавни органи и институции, е претърпял неимуществени вреди, изразяващи
се в яд, нерви, безпокойство, стрес,
липса на желание за живот, унижение на човешкото достойнство, „които,
обективирани в защитна реакция на организма при болка, стрес и унижение-сълзене
на очите (плач)”. Моралните /неимуществени/ вреди не засягат имуществото на увреденото лице, а накърняват
неговите чисто лични, научни, естетични или морални интереси.
В доктрината се поддържат разнообразни виждания
относно същността и обхвата на неимуществените вреди, но положението, че те се
отнасят до емоционалния живот на пострадалия и включват физическите и моралните
страдания, предизвикани от действията на други лица, не се поставя под
съмнение. По дефиниция неимуществените вреди обхващат последиците от засягане
както на блага, които са предмет на субективни права (право на чест, на име,
върху духовния интегритет), така и върху блага, които не са предмет на
права. Освен това в резултат на
неблагоприятното засягане при незаконосъобразна административна дейност ,
физическите лица могат да претърпят и един друг вид вреди, които се определят
също като неимуществени-страх, стрес, страдания, болки, неудобства, мъка от
физическа немощ, чувство за непълноценност и т.н., все последици на едно
сравнително сериозно засягане на психо-емоционалната сфера на увреденото лице. Следователно
неимуществените вреди също са две групи : първата група са вредите, които са
последица от неблагоприятното засягане на личните, неимуществени права, а
втората група са вредите, които са последица от неблагоприятното засягане на
психо-емоционалната сфера на увреденото лице. Логически неприятните вътрешни
изживявания на ищеца са несъпоставими с имуществени блага. Законодателят обаче,
изхождайки от принципи на житейска целесъобразност, е допуснал имуществено
възмездяване на вреди от неимуществен характер.
За установяване на твърденията на ищеца дали е
претърпял вреди и от какъв характер са същите, съдът е изслушал свидетелите К. С.Р., М.С.С. и Х.Т.А.. Свидетелят Р.
съобщава, че вследствие незаконосъобразните действия на служителите на
съответните затвори във връзка с отварянето на кореспонденцията, ищецът се е чувствал
унизен, предвид факта, че когато трябва да пише срещу администрацията на
затвора това рефлектира както срещу него, така и срещу близките му, когато го
посещават. Виждал го е да плаче. Ищецът е споделял , че се чувства унизен от
това, че му се чете кореспонденцията – нарушава се личното му пространство,
сигурността му, той е зависим от тази затворническа администрация. Свидетелят С.
съобщава, че ищецът не се е чувствал
добре емоционално , бил е разстроен е, засегнато било чувството му от гледна точка, че са прочели
лични неща в писмата на ищеца. Свидетелят А. съобщава, че ищецът е бил превъзбуден,
ядосан, виждал е сълзи в очите му и е усещал, когато ищецът плаче в килията.
На основание анализа на свидетелски показания, съдът
приема, че ищецът е претърпял следните
неимуществени вреди : яд, нерви, безпокойство, стрес, унижение на
човешкото достойнство. Следователно , и с оглед направеното вече от съда в
настоящото изложение разграничение на неимуществените вреди по вид , съдът приема, че Х. е претърпял както неимуществените вреди
вследствие неблагоприятното засягане на
личните, неимуществени права, така и вреди вследствие неблагоприятното засягане
на психо-емоционалната му сфера.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат
обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. Следователно, елемент от състава на отговорността по чл.1, ал.1 от
ЗОДОВ е наличието на причинна връзка между отменения акт и настъпилата вреда.
За целите на закона е от значение не съществуването на някаква причинна връзка,
а същата да е пряка и непосредствена последица на административния деликт.
Пряка означава директно въздействие върху правната сфера на увредения, както и,
че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразният
административен акт и/или незаконосъобразното действие или бездействие и ако
административният орган или длъжностното
лице бяха действали съобразно закона.
Преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима
последица от вредоносния резултат, т. е. които са адекватно следствие от
увреждането. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т.е. да са
настъпили на място и по време, следващо противоправния резултат. Съдът намира,
че причинените на ищеца вреди - яд, нерви, безпокойство, стрес, унижение на
човешкото достойнство , се намират в каузална , пряка причинна връзка с
незаконосъобразните действия на администрацията на съответните затвори, т.к. вредите са резултат от нарушената тайна
на кореспонденцията , без да съществува необходимост от осъществената намеса. Тази
връзка е доказана от показанията на разпитаните свидетели.
По отношение размера
на претърпените от ищеца вреди , разпоредбата на чл.52 от Закона за
задълженията и договорите посочва, че те се определят по общия критерий - “по справедливост”, поради
липса на еквивалентност. Справедливостта, като критерий за определяне на
паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти,
относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Съдът
при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да
се съобрази и със задължителната практика, изведена в ППВС № 7/1959 г., ППВС
№4/1961 г., ППВС №17/1963 г. и ППВС №4/1968 г. като вземе предвид характера на
деянието, степента на увреждането, последиците от деянието, възраст на
увредения, обществено и социално положение и всички други обстоятелства във връзка с
разглеждания случай. Следва да се има предвид още, че не всяко увреждане е
релевантно, а само онова, което се характеризира с продължителност и по-висока
степен на интензивност. Претенцията на ищеца по размер е 50 000(петдесет
хиляди) лева. При преценката си относно размера на обезщетението, който следва
да се присъди на ищеца, съдът взе предвид , че доказателства под формата на
пощенски пликове и копие от съответния дневник са представени , както следва: за периода 2013-2014 год. се съдържат
доказателства по делото, че ищецът е изпратил 64 броя писма до различни
институции и органи; ищецът е получил
съответна кореспонденция –лична и от органи и институции, както следва: едно
писмо през 2011 год., и 41 (четиридесет и едно) за 2013 год. и 2014 год. Т.е.
касае се за над 100 писма от и до ищеца, за период около две години (с изключение на
инцидентното писмо през 2011 год.), през който ищецът е търпял установените от съда неимуществени
вреди. Това налага извод, че
степента на увреждане на неимуществените
блага на ищеца е сравнително висока , а периодът от две години-
продължителен. Съотнесено към целия
претендиран от ищеца период- от
17.01.2000 до 14.09.2014 год., т.е. общо 14 години, на ищеца следва да се
присъди обезщетение в размер на 5 000 (пет хиляди) лева, от които -50(петдесет)
лева за вредите, причинени през 2011 год., 3000 (три хиляди) лева за вредите,
причинени през 2013, и 1950 (хиляда деветстотин и петдесет)за вредите от 01.01.2014 до 14.09.2014 год. , а за
разликата над тази сума до пълния
претендиран размер от 50 000 (петдесет хиляди) исковата претенция следва
да се отхвърли. Като се отчете , че
доказателствата сочат, че вредите са причинени за периодите 2013 год. и 2014
год. , както и предвид писмото от 2011 год., следва да се вземе предвид, че за този период надлежен
ответник и отговорен според чл.12 от ЗИНЗС е ГД”ИН”, именно последният ответник
следва да бъде осъден да заплати дължимото обезщетение, а исковата претенция по
отношение на МП следва да бъде отхвърлена.
Воден от изложените мотиви и на основание чл. 1, ал.1
и чл.4 от ЗОДОВ, Административен съд гр. Плевен
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”
София, да заплати на Х.А.Х., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода”
понастоящем в затвора гр.Ловеч, сумата
от 5000 лева (пет хиляди лева), от които
50(петдесет) лева за вредите, причинени през 2011 год., 3000 (три хиляди) лева
за вредите, причинени през 2013, и 1950 (хиляда деветстотин и петдесет)за
вредите от 01.01.2014 до 14.09.2014 год.,
представляващи обезщетение за понесени неимуществени вреди, изразяващи се в яд,
нерви, безпокойство, стрес, унижение на човешкото достойнство, причинени от
незаконосъобразни действия на затворническата администрация от съответните
затвори в гр.Варна, гр.Ловеч и гр.Плевен, изразяващи се в нарушаване на тайната на кореспонденцията, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба-11.02.2015 год. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния размер на
предявената претенция над 5 000 (пет хиляди лева) до 50 000 (петдесет
хиляди) лева и за останалия период по ИМ отхвърля исковата молба като
неоснователна и недоказана.
ОТХВЪРЛЯ предявената искова молба от Х.А.Х. срещу Министерство
на правосъдието гр.София.
Решението подлежи на оспорване с касационна жалба пред
Върховен административен съд в срок от 14 дни от съобщаването.
Преписи от решението да се изпратят на страните.
СЪДИЯ: