РЕШЕНИЕ
№ 430
гр. Плевен , 15 Октомври 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-гр.Плевен, VІ-ти състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети септември
две хиляди и петнадесета година, в състав:
Председател: Катя Арабаджиева
при секретаря Ц.Д., като
разгледа докладваното от съдията Арабаджиева административно дело №56 по описа
на Административен съд-Плевен за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Делото е образувано по искова
молба от З.И.П., изтърпяващ наказание в затвора Белене, ЗПС, I обект, против Заповед №1353/08.12.2004 год. на
Началника на затвора гр.Белене и против „отказ/мълчалив-чрез бездействие на
молба с вх.№6473/15.12.2014 год. относно получаване на медицинска
помощ-зъболечение (и на кардиологична помощ)”.
Ищецът много подробно е разказал
в исковата молба за заболяванията, от които страда и оплакванията, които има и във връзка с
които се нуждае от медицинско лечение,
каквото е искал, но не е получил. На няколко места в исковата молба е направил
искане да бъде прогласена нищожността, респ. незаконосъобразността на Заповед
№1353/08.12.2004 год. на Началника на затвора гр.Белене, както и да бъдат
задължени съответните длъжностни лица да му предоставят изискващата се
медицинска помощ, респ. зъболечение. Без изрично да посочва това в първоначалната част на исковата молба, на две
места в същата е направил и искания за
присъждане на обезщетение в размер на 6 хиляди лева, както и такова в размер на
1 000 лева за причинените му страх и страдания.
Съдът е намерил жалбата за нередовна и е оставил същата без движение с указания в 7 дневен срок от съобщението П. да
отстрани следните нередовности: да
заплати държавна такса и да представи платежния документ по делото; да заяви
изрично, кратко и недвусмислено дали претенциите за заплащане на
обезщетения в посочените размери 6
хиляди и хиляда лева, съставляват искови претенции по смисъла на ЗОДОВ, срещу
кои лица по смисъла на чл.205 от АПК предявява същите и конкретно от какво
произтичат претенциите му, както и какви са конкретните вреди, периода, през
който са причинени и от кои лица.
В указания от съда срок П. е
внесъл три държавни такси, всяка по 10
лева, но не е представил квитанция за внесената такса. Съдът е установил внасяне на таксата след служебна
справка в счетоводството на съда. П. не е отстранил останалите констатирани от
съда нередовности.
С оглед на заявените в исковата молба факти и обстоятелства съдът е намерил,
че е сезиран с четири отделни претенции-
1. Жалба против „ мълчалив отказ чрез бездействие” по молба с
вх.№6473/15.12.2014 год. да бъде предоставена на П. медицинска помощ- зъболечение и
кардиологична помощ. Съдът е разпоредил исковата молба на З.И.П. в тази част- по
жалбата му против „ мълчалив отказ чрез бездействие” по молба с
вх.№6473/15.12.2014 год. да бъде предоставена на П. медицинска помощ- зъболечение и
кардиологична помощ, да се докладва на Председателя на Административен съд Плевен
за образуване на ново дело и определяне на съдия докладчик, който да се
произнесе по редовността, допустимостта , респ. основателността на същата;
2. и 3. Две искови претенции, които, без изрично да посочва това в първоначалната част на исковата молба, на две
места в същата прави и искания за присъждане на обезщетение в размер на 6
хиляди лева, както и такова в размер на 1 000 лева за причинените му страх
и страдания. В частта на тези две искови претенции исковата молба е оставена без разглеждане и производството по делото е
прекратено, тъй като ищецът не е отстранил констатираните от съда нередовности:
не е заявил изрично и недвусмислено дали претенциите за заплащане на
обезщетения в посочените размери 6
хиляди и хиляда лева, съставляват искови претенции по смисъла на ЗОДОВ, срещу
кои лица по смисъла на чл.205 от АПК предявява същите и конкретно от какво
произтичат претенциите му, както и какви са конкретните вреди, периода, през
който са причинени и от кои лица.
4. Жалба против Заповед №1353/08.12.2004 год. на Началника на затвора
Белене. Именно тази заповед е предмет на разглеждане в настоящото производство.
В първоначалната жалба (наречена искова молба) П. твърди, че за
съществуването на оспорената заповед
научил съвсем случайно от надзирателите, никога тази заповед не му е обявявана
официално, за да може своевременно да я обжалва, което според него съставлява
нарушение на чл.61 ал.1 АПК. Твърди, че административният акт не отговаря на
изискването на чл.59 ал.2 т.4 АПК, тъй като не съдържа фактически и правни
основания. Сочи, че съгласно цитираната заповед той е ограничен да получава
медицинска помощ само в килията в ЗПС и за да получи помощ извън ЗПС , трябва да е „спешен случай”, т.е. да е на границата на смъртта. Зъболечение в
килията твърди, че няма как да получи. Съгласно
друга част от посочената заповед трябва да провежда престоя си на открито с
белезници на гърба, като същевременно китките му трябва да са тъй изкълчени (с
дланите навън), така че да не е в състояние да завърти ръцете си в положение с
дланите една към друга (навътре). За да се постигне тази цел, белезниците биват
стягани тъй силно, че жестоко се врязват в плътта. Страданията са такива, че се
принудил да не излиза навън, за да не рискува да го осакатят. Излиза 2-3 пъти в
годината и така тринадесет години стои, без да излиза и вижда единствено бели
стени, жестоко неоново осветление, светещо денонощно, четири квадрата, възмалки
прозорци, постоянен задух, зимата – мраз, лятото – жега, без телевизия осем
години и без радио , без възможност за човешко общуване. Счита, че слагането на
белезници по такъв жесток начин не е нищо друго освен средство, чрез което да
бъде принуден да не ползва правото си за престой на открито, за да не може да поддържа физическото си
здраве чрез спорт и психическото, като
гледа разнообразни неща – цветове, телевизор,
радио, да общува с другите лишени от свобода, което води до психоза, самоубийство или тежко физическо заболяване. Счита, че в това
се състои скритата цел на атакуваната заповед- да бъде унищожен като човешко
същество чрез принудителна изолация, на каквато не е осъден от съда. Твърди, че
се е разболял от сърце заради
обездвижването, лошата храна и липсата на медицинска помощ, а принудителното му
лишаване от правото за престой на открито и на правото му да спортува нарушава
и чл.3 от ЗИНЗПС, което съставлява нарушение на материалния закон. Позовава се на
решение на ВКС № 3 от 22.07.2013 по гр.д.№ 534 от 2012 г. на ІV гражданско
отделение, в което се застъпва
виждането, че липсата на спортни уреди, респ.липсата на възможност за спортна и
физическа активност, е нехуманно третиране. Поради това Затворът Белене е бил
осъден да постави спортни уреди на мястото, където провеждат престой на открито
осъдените на доживотен затвор. Всички други затворници имали възможност да
ползват спортни уреди, само доживотните не. Въпреки цитираното решение на ВКС настоящият
началник на затвора Белене със своето
бездействие по отношение на оспорената заповед , издадена от бившия началник, тотално погазва законите и
демонстрира явно неуважение към ВКС, решението на когото косвено защитава и
правата на П., сочейки че същите са недопустимо накърнени от действията и
бездействието на затворническата администрация. Вместо да отмени заповедта на
началника Златев, каквото според жалбоподателя е дължимото правно поведение, настоящият
началник със своето укоримо бездействие, не просто е оставил в сила една
заповед на предишен началник, а е
продължил да изпълнява същата. В заключение моли съда да обяви оспорената
заповед № 1353 от 08.12.2004г. за
незаконосъобразна поради груби нарушения на административно-производствените
правила , нарушение на материалния закон – на чл.3 ЕКПЧ, чл.3 ЗИНЗПС и на
чл.112 ал.1 ЗИНЗПС, на нормите, регламентиращи при какви случаи се употребяват
помощни средства (белезници). Сочи, че заповедта не съответства и с целта на
закона (нарушение на чл.146 ал.5 АПК), според който е недопустимо причиняването на страдания с
противоправна цел и/или самоцелно. Чрез
причиняването на страдания счита, че той е принуждаван против волята си да
пропусне едно свое право – престой на открито, което е правонарушение. Прави и второ искане- да се
прогласи нищожността на оспорената заповед , „ за периода от дата 22.07.13 г.
(от която дата е решението на ВКС по гр.д.№ 534 от 2012 г. – посоченото горе)
до ден днешен” .
В съдебно заседание жалбоподателят
се явява лично и поддържа
жалбата. Твърди, че оспорената заповед не му е предоставена, а има няколко
норми в административния процес, които изрично казват, че засегнатите страни
трябва да бъдат уведомени в срок, както и че заповедите не влизат в сила,
докато не изтекат сроковете за обжалването им. Позовава се на становището на
ГДИН, според което на мястото, където лишените от свобода от зоната за повишена
сигурност провеждат престой на открито, има уреди, като твърди, че не може да
ги ползва, защото е окован с белезници. На следващо място П. твърди, че според ГДИН
жалбоподателят е много опасен и затова е
с белезници, а се оказва, че се извежда без белезници. Сочи, че поведението му
не се е променило, когато е бил извеждан с белезници и след това. Твърди, че
заповедта не е мотивирана. Посочването на конкретни текстове от закона не са
мотиви, трябва да има обстоятелствена част. Счита, че оспорената заповед е нищожна, защото засяга правото на П.
на човешко отношение, право, защитавано от ЕКПЧ. Продължителността, начина на
третиране в продължение на 10 години, е значително надхвърляне на мерките.
Прилагането на помощни средства, каквито са белезниците, е ясно и точно
определено в закона кога се ползва. Нито една от хипотезите в тези текстове не
защитава тази мярка. Твърди, че вредоносният резултат е увреждане на здравето му
поради неизвеждане за престой на открито 10 години. Аргумента на ГДИН,
че е изключително опасен и поради тази причина го третират така, като
конкретната причина е , че е избягал по време на конвоиране. Но дори съдебният
състав, който постановил осъдителна присъда за бягството му, т.е. за
отклоняване, е постановил строг режим на
изтърпяване на наказанието, като срокът на наказанието отдавна е изтекъл. Прави
извод, че мярката, която се налага, няма
за цел да запази лишените от свобода или други лица от негово неправомерно
действие, а има за цел да го унижи и да погуби личността му. Моли съда да
отмени заповедта или да прогласи нищожността
й.
В писмено становище с вх.№339/03.02.2015 год. ответникът твърди,
че оспорената заповед е издадена от
съображения за сигурност и с оглед недопускане на произшествия от л.св.П. и е
издадена след извършено от него бягство от конвоен взвод Мездра, същата е
съобразена с изложеното в изготвената му съдебно –психиатрична експертиза.
Същата касае безопасността на служителите от надзорно-охранителния състав и не
е обявявана на л.св.П.. Сочи се, че изразеното от самия П. твърдение, че
съгласно оспорената заповед е ограничен да получава медицинска помощ само в
килията си в ЗПС, се опровергава от самия него, тъй като в същата тази искова
молба по-нататък сочи, че при посещенията си в медицинския център е бил
нагрубен от медицинския фелдшер и това е случай, при който е бил конвоиран до
стационара на затвора да си вземе аспирин, както и при друг случай, когато е конвоиран до стационара на затвора да получи документация, свързана със
здравословното му състояние. Твърди, че това е в остро противоречие с
твърдението му, че съгласно цитираната заповед на Началника на затвора
медицинска помощ следва да му се оказва само и единствено в спалното помещение,
в което е настанен в ЗПС. Твърди, че твърденията му се опровергават и от
приложените ДЗ рег.№2591/23.06.2014 год. 2613/24.06.2014 год. и 2673/26.06.2014
год. относно отправени предложения до л.св.П. за извършване на преглед в
стационара на затвора, на които той е отказвал. Сочи се, че поради отказа на
стоматолозите от региона да окажат
лечение на П., по предложение на медицинските специалисти от затвора, със
Заповед №Л-4829/20.12.2004 год. на главния директор на ГДИН, П. е изпратен за
лечение в СБААЛС София, което не се отрича и от П. в исковата му молба. Твърди
се, че във връзка с начина на поставяне на белезниците при провеждане на
престой на открито и степента на тяхното стягане, л.св. не е отправял претенции
към администрацията на затвора. По отношение цитираното от П. решение на ВКС по
гр.д. №534/2012 год. се сочи, че същото
касае неравното третиране по лично положение-липса на условия за
физическа активност и спорт в карето за престой на открито в зоната за повишена
сигурност и съобразно това решение, мястото, на което доживотно осъдените
провеждат престоя си на открито, е оборудвано със шведска стена, висилка,
лежанка, щанги и дъмбели, разработена е достъпна за всички лишени от свобода
програма за спорт, провеждащи престой на открито.
В съдебно заседание ответникът не се явява и не се представлява и не
ангажира становище по съществото на спора.
Съдът, за да се произнесе по жалбата, съобрази следното:
Предмет на оспорване в настоящото производство е Заповед
№1353/08.12.2004 год., издадена от Началника на затвора гр.Белене (приложена на
л.43-44 от делото), с която е разпоредено следното: 1. При извършване на
каквито и да е мероприятия с лишения от свобода, винаги да е с белезници на
ръцете отзад с обърнати навън длани (дори и при престоя на открито); 2. При
получаване от него на хранителна пратка, тя да се дава в присъствие на поне
двама надзиратели, командир на отделение и социалния работник, работещ в ЗПС.
Колетната книга и картона се водят от командир на отделение; 3. При къпането на
лишения от свобода да се осигури присъствие на поне двама надзиратели и
командир на отделение; 4.При ползване на суми за лични нужди, желаните от него
продукти да му се доставят в ЗПС, без да бъде извеждан. Отговорник: командир на
отделение; 5.При желанието му да ползва библиотека, се взема списък на желаните
от него книги и му се доставя от социалния работник, работещ в ЗПС; 6. При
нужда от медицинска помощ, лекарят да го посещава в ЗПС; 7. При ползване на
правата си на свиждане, да бъде конвоиран от поне двама надзиратели и командир
на отделение. Свиждането да се състои при засилени мерки на сигурност; 8.При
ползване на правото си на телефон, да бъде закачвана едната халка на белезника
за специално изработената за целта халка
в стената на телефона. Разговорите се контролират задължително от
социалния работник и в присъствието на надзирател и командир на отделение.
Няма доказателства оспорената
заповед да е била надлежно връчена на жалбоподателя, напротив-в самата заповед
дори не е посочено изрично същата да му бъде връчена наред с другите лица, за
които е разпоредено да бъде сведена до знанието им. Ответникът в депозираното по делото становище на л.36 по т.III
е посочил, че не е обявявана на л.св. П.. Няма данни за точната дата, на която л.св. е узнал за
съществуването на тази заповед, същият твърди, че е искал да му бъде
предоставена по реда на ЗДОИ, но е бил постановен отказ да му бъде
предоставена, за което в настоящия съд има образувано административно дело №674
по описа на АС Плевен за 2014 год., понастоящем висящо пред ВАС по касационна
жалба. Следователно, жалбата против оспорената заповед е допустима като подадена
в срок и от надлежна страна, чиито права и законни интереси се засягат по
неблагоприятен начин с оглед разпоредените в нея правила , по аргумент от
чл.120, ал.2 от Конституцията на РБ и Решение № 21 от 26.X.1995 г. на КС на РБ
по конст. д. № 18/95 г. С жалбата и в хода по същество се релевират доводи
както за незаконосъобразност, така и за нищожност.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Оспорената заповед е издадена на
08.12.2004 год., по време на действие на Закон за изпълнение на наказанията,
отм., бр. 25 от 3.04.2009 г., в сила от 1.06.2009 г., Правилник за прилагане на
Закон за изпълнение на наказанията, отм., бр. 9 от 2.02.2010 г., в сила от
1.02.2010 г. , Правилник за организация на охраната, правата и задълженията на
надзорно-охранителния състав в местата за лишаване от свобода, издаден от
министъра на правосъдието, обн., ДВ, бр. 101 от 12.12.2000 г., отм., бр. 71 от
1.09.2006 г. и Закон за
административното производство, отм., бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от
12.07.2006 г., с изключение на глава трета, раздел II, отм., в сила от 1.03.2007 г.
Оспорената
заповед е издадена от компетентен орган-Началникът на затвора-Белене, в който
затвор лишеният от свобода З.И.П. изтърпява наказание „доживотен затвор без
право на замяна”. Началникът на затвора в съответствие с правомощията си по чл.13 от отм., но действал към датата на
издаване на заповедта Правилник за организация на охраната, правата и
задълженията на надзорно-охранителния състав в местата за лишаване от свобода,
отговаря за работата на надзорно-охранителния състав в съответното поделение и
е длъжен да организира и ръководи
дейността на надзорно-охранителния състав; ежедневно да взема решения за
организацията на постовата и конвойната служба;
да следи за строгото спазване на законността в работата на
надзорно-охранителния състав и др. и в това си качество и в изпълнение на тези
правомощия е установил съдържащите се в
оспорената заповед правила при работа с лишения от свобода П.. Съобразно чл.84з от
отм. ЗИН, помощните средства и оръжие се употребяват след нареждане на началника
на затвора, поправителния дом, затворническото общежитие или следствения арест,
а при внезапно възникнали основания по чл. 84г и 84е - по решение на служителя, а на основание
чл.85а с мотивирана заповед на началника на затвора
лишените от свобода, поставени на строг или усилено строг режим, се настаняват
в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, когато грубо или
системно нарушават установения ред или влияят отрицателно върху останалите
лишени от свобода, с което представляват опасност за сигурността в затвора. Като издадена от компетентен орган в изпълнение на правомощията му по организация
и ръководство на местата за лишаване от свобода, заповедта не страда от
най-тежкия порок-нищожност.
Настоящият
състав на съда намира обаче, че оспорената заповед е незаконосъобразна като издадена в нарушение на отм. чл.41, ал.3 от
ЗАП при неспазване на съответната форма, в нарушение на материалноправните разпоредби по издаването й и като несъобразена с целта, която преследва
законът.
Отменения Закон за изпълнение на наказанията в глава седма "А"
е регламентирал възможността за засилени предпазни мерки и употреба на физическа сила, помощни
средства и оръжие. Съобразно с разпоредбата на чл.84б, ал.1 от ЗИН , при изпълнение на служебното си
задължение държавните служители от местата за лишаване от свобода могат да
употребяват физическа сила, помощни средства и оръжие, като няма спор, че разпоредените
с оспорената заповед по т.1 „белезници” съставляват „помощни средства” по
смисъла на чл.84б, ал.2 от отм.ЗИН. В разпоредбата на чл. 84г , ал.1 законът е разписал пет конкретни и изчерпателни
хипотези, при които употребата на помощни средства се допуска: за освобождаване на заложници; за
освобождаване на завзети сгради и помещения, съоръжения и транспортни средства;
за пресичане на групово нападение и барикадиране или за прекратяване на
буйство; при конвоиране или задържане на
лишени от свобода; при тежко психическо разстройство на лишения от свобода,
когато има опасност да посегне на живота си или на живота и здравето на друго
лице. Като законът поставя като допълнително изискване за използването на
помощни средства резултатът да не може
да бъде постигнат с използването на физическа сила. От оскъдните мотиви на
оспорената заповед се установява, че разпоредените за спазване правила по
отношение на П. са взети с оглед „влязла в сила доживотна присъда, личностовите
характеристични особености на лишения от свобода и силно изразената му агресия”.
Очевидно така посочените в заповедта общи основания не изпълват съдържанието на
нито една от разписаните в чл.84г, ал.1 хипотези на допустимо използване на помощни
средства по отношение на П.. Макар изрично да не е посочено в оспорената
заповед , същата вероятно е издадена в този случай на правно основание
разпоредбата на отм. чл. 85а от ЗИН - с
мотивирана заповед на началника на затвора лишените от свобода, поставени на
строг или усилено строг режим, се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, когато грубо
или системно нарушават установения ред или влияят отрицателно върху останалите
лишени от свобода, с което представляват опасност за сигурността в затвора. Посочените
от административния орган характеристични особености на П. и силно изразената му агресия вероятно са
станали основание за издаване на заповедта и в разписаните в същата правила се
изразява осъществяването на предвидения
в чл.85а от отм.ЗИН засилен надзор и
охрана. Но това правно основание не е изрично записано в заповедта, нито
фактическите основания изцяло се припокриват с принципните основания,
регламентирани в чл.85а. Дори и в този случай обаче, да са налице просъпки на лишения от свобода, грубо
или системно нарушаващи установения ред,
влияещи отрицателно върху останалите лишени от свобода и представляващи
опасност за сигурността в затвора, вземането на мерки за засилен надзор и
охрана не може да бъде за неопределено време, за постоянно от определен момент
насетне и абсолютно. Разпоредбите на чл.85а, ал.3 и ал.4 предвиждат
инцидентност на мерките, вземането на конкретни мерки по конкретен повод и при
определено поведение, след преустановяването на което те се преустановяват
незабавно, щом отпаднат основанията за тяхното налагане. Т.е. прилагането на
конкретна мярка за засилен надзор и охрана, каквато в случая вероятно се е
явила поставянето на белезници” при каквито и да е мероприятия с П. (т.1 от
заповедта) се явява незаконосъобразна дори само на това основание, че е
постановена перманентно, неограничено във времето, не е била обвързана с
конкретни простъпки, защото такива не са посочени в оспорената заповед.
Аргумент в посока на конкретност и еднократност, по определен повод и поведение
, на съответната мярка е разпоредбата на чл.85а, ал.4 от
отм.ЗИН, според която на всеки три месеца с нова заповед се прави преценка за
необходимостта от продължаване прилагането на мярката по ал. 1. Аргумент в
посока на извода, че мерките не могат да продължават неограничено във времето е
и разпоредбата на чл. 84д от отм.ЗИН,
според която физическа сила и помощни средства се използват до пределите,
необходими за осъществяване на правомощията по чл. 84в, ал. 1
и чл. 84г,
ал. 1 и употребата им се прекратява незабавно, щом се постигне целта
на предприетата мярка. Т.е. винаги, когато е установено от надзорно
–охранителния състав поведение,
застрашаващо живота, здравето или сигурността на лица от този състав
или на други лишени от свобода лица, е допустимо използването на
засилени мерки за охрана, в т.ч. употребата на помощни средства, но до
отминаване на опасността и в пределите, допустими от закона, след което употребата им се прекратява и не може с оглед
предотвратяване извършването на евентуални неправомерни действия в бъдещи
периоди с оглед личностните особености на конкретното лишено от свобода лице да
се прилагат мерки над допустимото и съвместимо с режима на изтърпяване на
присъдата. Принципът, изразен с разпоредбата на чл. 84з от
отм.ЗИН е използването на помощни средства и оръжие да се употребяват след
нареждане на началника на затвора във всеки конкретен случай на възникнала
такава необходимост.
Жалбоподателят, видно от
оспорената заповед, е осъден на наказание доживотен затвор без замяна. Теорията
е безпротиворечива относно същността на наказанието като мярка на държавна
принуда, с която се засягат правата на осъдения. Съдържанието на това засягане
е функция на вида наказание. Доживотен затвор е принудително изолиране на
осъдения до края на живота му в места за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода. По същността си доживотният затвор без замяна е лишаване от свобода до
края на живота на осъдения. Съдържанието на лишаването от свобода се изразява в
ограничаване на свободата на движение на осъдения в пространството, в избора на
режим на живот и на социални контакти. Ограничаването на права вън от
следващото от присъдата, от закон или несъвместимо с наказанието, е
недопустимо. Наказанието се налага за постигане на целите по чл. 36, ал. 1 от НК - личната и генералната
превенция. От целите на наказанието чл. 36, ал. 2 от НК изключва причиняването
на физическо страдание или унизяването на човешкото достойнство. Забраната по чл. 36, ал. 2 от НК е частно проявление на
общата забрана по чл. 29, ал. 1 от КРБ и на чл. 3 от ЕКПЧ. Ето защо общото,
непостановено по повод на конкретна простъпка и неограничено във времето
разпореждане за използване на помощни средства при извършването на каквито и да
е мероприятия с лишеното от свобода лице е несъвместимо със забраните по чл. 36, ал. 2 от НК, чл. 29, ал. 1 от КРБ и чл. 3 от ЕКПЧ, представлява ограничение в
правната сфера на осъдения в повече от дължимото за изпълнение на наказанието
(предвид високата степен на изолация на помещението като доживотно осъден и
ситуирането му в самото пенитенциарно заведение) и уронва човешкото му
достойнство. Разпореждането за използване на помощни средства, без да са налице
конкретните предпоставки на закона, е противоправно действие, необходима,
типична и логична последица от което е
създаването на чувство за безпомощност и засягане на достойнството на осъдения.
Последното съставлява не само нарушение
на материалния закон, но и несъответствие с целта на закона, тъй като
разпоредените мерки не са пропорционални на преследваните със същия цели. В този смисъл е и съдебната
практика на ЕСПЧ, например по дело „Кашавелов срещу България” по жалба №891/05
год.
На второ място, оспорената заповед
както по т.1 , така и по всички останали пунктове не съдържа фактически и
правни основания за нейното издаване, както е изисквала разпоредбата на чл.15,
ал.2, т.3 от отм.ЗАП, действал по време на издаване на заповедта. За да
достигне до този извод, съдът съобрази следното:
Според
настоящия състав на съда употребата на помощни средства съобразно с правилата
на чл.85а от отм.ЗИН е допустима и при положителна преценка от администрацията за наличие на основанията, разписани в този
текст - когато лишените от свобода лица грубо или системно нарушават
установения ред или влияят отрицателно върху останалите лишени от свобода, с
което представляват опасност за сигурността в затвора. Определящо за
използването на помощни средства и за прилагането на други ограничителни
правата извън произтичащите от постановената присъда мерки (извън случаите на
чл.84г от отм.ЗИН), е поведението и характеровите особености на П.. Определящо
за тази преценка би била и конкретната обстановка в затвора, наложените
наказания, степента на обществена опасност на лицето и други. Т.е. мерките
следва да са продиктувани от конкретната
обстановка в затвора в конкретен момент, от необходимост да се осигурят реда и
сигурността в този момент. Както беше вече посочено, в заповедта изцяло липсва
както правно основание за нейното издаване, така и конкретно посочване на
фактически основания, продиктували необходимостта от вземане на съдържащите се
в нея мерки и правила. Посочено е общо
като мотиви „влязла в сила доживотна присъда, личностовите
характеристични особености на лишения от
свобода и силно изразената му агресия”. В мотивите не са посочени никакви
конкретни прояви и простъпки на П., обосноваващи вземането на мярката, нито се
препраща към други документи-например докладни записки, обяснения, жалби,
заповеди за налагане на дисциплинарни наказания на л.св. или каквито и да е
други документи-част от преписката, които да сочат някакви особености на
характера на П., или конкретно негово
поведение в определен период. В отговора на жалбата ответникът е споменал в пункт 3 за извършено от П. бягство от
конвоен взвод Мездра, както и изложени факти и обстоятелства в изготвена
съдебно-психиатрична експертиза, но на първо място доказателства за такива обстоятелства
не са приложени по делото, и по-същественото е, че дори да бяха приложени, те
не могат да заместят липсата на мотиви в заповедта досежно тези сочени
обстоятелства, за каквито в заповедта изобщо не се споменава. От друга страна,
всички приложени по делото доказателства за арогантно и агресивно поведение на
лишения от свобода по отношение на зъболекаря В.
при извършване на медицинска манипулация в кабинета му и по отношение на доктор
М. при провеждането на кардиологичен преглед са
относими за периоди след издаване на оспорената заповед-2006 год. и 2007 год.,
за тези простъпки има наложени дисциплинарни наказания на лишения от свобода и
те няма как като извършени след издаване
на заповедта да служат като нейно фактическо основание .
Фактическите основания са
юридически факти, с чието осъществяване се свързва възникването на
административното правоотношение, от което произтича правомощието на
административния орган да разпореди определени права и задължения.
Непосочването на тези факти и/или некоректното им или общо посочване, изключва
както предмета на доказване, така и преценката за съответствието на същия с
материалния закон и не на последно място - целта на закона. Изложените доводи
са твърде общи и не посочват какви конкретни факти и обстоятелства са били
взети предвид, за да приеме административният орган, че се налага създаването
на разпоредените със заповедта правила. Възможно е мотивите да предхождат
издаването на акта и да се съдържат в друг документ, съставен с оглед
предстоящото издаване на административния акт или да бъдат изложени
допълнително, когато с това се постигат целите, които законодателят е
преследвал с изискването за мотивиране. Такива според ТР № 16/ 1975 г. са
случаите, когато мотивите са изложени в съобщението, с което се уведомяват
страните за издаването или за отказа да бъде издаден исканият административен
акт, та даже и в съпроводителното писмо, с което жалбата на страната се изпраща
за разглеждане на по-горния административен орган. Основание за това решение на
ОСГК е обстоятелството, че допълнителното излагане на мотивите позволява на
страните своевременно да се запознаят със съображенията, по които е издаден
актът, и да организират защитата си срещу него. От друга страна, дори и да се
приеме, че фактическите мотиви към акта се съдържат в други документи-част от
административната преписка, макар да не са приподписани от административния
орган, то издадената от него заповед е незаконосъобразна, защото в оспорения
акт не се съдържа позоваване на такива документи. Изискването за мотивировка
представлява една от гаранциите за законосъобразност на акта, които законът е
установил за защита на правата и правно защитените интереси на гражданите в
административното производство. При липсата на фактически основания, изложени в
заповедта, не може да бъде извършена преценка на законосъобразността на
упражненото право. Изискването не
е самоцелно, то има за задача охрана и защита на интересите на засегнатото
лице, което трябва да разбере мотивите за формираното от органа становище и да
организира защитата си. Излагането
на релевантните факти и обстоятелства от органа, е следвало да бъде извършено
при издаване на административния акт, защото допълването му едва в хода на
съдебното производство е недопустимо, доколкото страната е била
напълно лишена от възможността да разбере причините, довели до постановяване на
конкретното решение. Не е допустимо и
преценяването на законосъобразността на акта от гледна точка на други
фактически и правни основания извън тези, които е посочил издаващият го орган,
като тези, изложени от ответника в становището по жалбата. Невъзможно е съда да
осъществи контрол за законосъобразност при пълна липса на мотиви. Последното се
явява съществен порок на формата на административния акт и е самостоятелно основание
за отмяната му. В този смисъл е Тълкувателно
решение (ТР) № 16/ 31.03.1975 г. на Общото събрание на гражданската колегия на
Върховния съд (ОСГК на ВС).
На всички тези основания
оспорената заповед като издадена в нарушение на изискванията за форма, в
нарушение на материалния закон и неговата цел се явява незаконосъобразна и
следва да бъде отменена. Доколко разпоредените със същата правила са били
изпълнявани по отношение на жалбоподателя след нейното издаване и това довело
ли е до причиняване на някакви вреди не
е предмет на обсъждане в настоящото производство, поради което и показанията на
разпитаните по делото свидетели Р. и В. не следва да бъдат обсъждани като
неотносими към предмета на спора.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба на З.И.П., изтърпяващ наказание в затвора Белене, ЗПС, I обект , Заповед №1353/08.12.2004 год. на Началника на
затвора Белене.
РЕШЕНИЕТО може да се оспори в 14 дневен срок от съобщаването на
страните, чрез Административен съд град Плевен пред Върховен административен
съд.
Преписи от решението да се изпратят на страните.
СЪДИЯ: