Р E Ш Е Н И Е
№ 270
гр.Плевен, 29 Май 2014 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд - гр.Плевен, първи касационен
състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети
май две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Юлия Данева
Членове: Цветелина Кънева
Катя
Арабаджиева
при секретаря М.К. и с участието на прокурора Йорданка
Антонова, като разгледа докладваното от съдия Арабаджиева касационно
административно-наказателно дело № 341 по
описа за 2014 год. на Административен съд - Плевен и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
чл.63, ал.1, изр.2 ЗАНН, във връзка с чл.348 НПК и чл.208 и сл. АПК.
С Решение
№ 221 от 17.03.2014 г., постановено по нахд № 109/2014
г., Районен съд – Плевен е отменил наказателно постановление № 3176 от 20.09.2013
г., издадено от Началника на сектор „ПП” при ОД на МВР – Плевен, с което на К.Х.М.
***, на основание чл.53 от ЗАНН и чл.182 ал.1 т.6 от ЗДвП са наложени административни
наказания глоба в размер на 400 лева и лишаване от право да управлява МПС за
срок от 3 месеца, а на основание Наредба Із-2539 на МВР се отнемат общо 12
контролни точки, за нарушение на чл.21 ал.1 от ЗДвП, за това, че на 24.12.2012
г. около 12,14 часа на път 1 клас № 3 в с.Българене, като водач на лек
автомобил „Пежо” с рег.№ В7027КТ управлява със скорост 107 км.ч. в населено
място при разрешена 50 км/час, измерена и фиксирана с ТFR1-М, радар 569 и клип 8466.
Срещу
постановеното решение е подадена касационна жалба от Областна дирекция на МВР –
Плевен, представлявана от внд Директор Й. Г. К., който
намира същото за неправилно и незаконосъобразно. Навежда доводи, че РС – Плевен
е приел за безспорно доказано извършеното нарушение на ЗДвП от К.М., както и че
АУАН и издаденото въз основа на него наказателно постановление са издадени от
компетентен орган в рамките на неговите правомощия и при спазване на
преклузивните срокове по чл.34 от ЗАНН. Посочва, че единствения мотив за отмяна
на оспорваното НП в решението на РС – Плевен е, че за извършеното нарушение е
следвало да бъде издаден електронен фиш, предвид разпоредбите на чл.189 ал.4 от
ЗДвП. Изразява несъгласие с решението, като цитира текста на посочената
разпоредба. Твърди, че на основание събраните доказателства няма пречка да бъде
съставен АУАН и издадено НП при спазване процедурите, предвидени в ЗАНН. Сочи,
че извършеното нарушение е частен случай, при който от една страна в ЗДвП е
предвидено лишаване от право да управлява МПС за срок от 3 месеца по смисъла на
чл.182 ал.1 т.6, а от друга е предвидено издаването на електронен фиш. Не
оспорва, че издаването на електронен фиш в случая би било в интерес на
нарушителя, тъй като същия не би търпял наказанието „лишаване” и няма да му
бъдат отнети контролни точки, но счита, че това обстоятелство не може да
задължи контролния орган да не упражни своите правомощия да състави АУАН и да
издаде наказателно постановление. В заключение моли съда да отмени решението и
да потвърди наказателното постановление.
В съдебно заседание касаторът не изпраща представител
и не ангажира становище по съществото на спора.
Ответникът по касационната жалба – К.Х.М., в съдебно
заседание не се явява. По делото са депозирани отговор на въззивната жалба и
писмени бележки от адвокат А.Д. *** – пълномощник на К.М., в които изразява
становище, че оспореното решение е правилно и законосъобразно, а касационната
жалба е неоснователна, тъй като не съдържа указания в какво се състои
порочността на постановения съдебен акт и без да посочва ясни аргументи за
неправилността на решението. Намира решението на ПлРС за правилно и
законосъобразно, със задълбочено и логично обсъдени представените писмени и
събрани устни доказателства. Счита касационната жалба нередовна и за
недопустима като подадена от
некомпетентно лице.
Представителят на Окръжна прокуратура Плевен дава
заключение за неоснователност на касационната
жалба.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното:
Касационната
жалба е подадена в законоустановения срок и от надлежна страна-участвала в
производството пред Районен съд Плевен, за която постановеното решение е
неблагоприятно, поради което е допустима. Неоснователно е възражението за
недопустимост на касационната жалба като подписана от лице без активна
легитимация. Ответникът твърди, че подписалият жалбата В. Т. П. е служител на ОД на
МВР-Плевен, а не Директор и не разполага с правомощия да подава и подписва
касационни жалби. Видно е от касационната жалба, че същата е подписана от В. Т. П., в качеството му на „ВНД
заместник-директор на ОД на МВР Плевен” съгласно Заповед №834/21.03.2014 год.,
по силата на която са му възложени допълнителни функции на ръководен служител
от ОД на МВР Плевен. Не се спори между страните, че титуляр на длъжността ВНД
Директор на ОД на МВР Плевен към датата на подаване на касационната жалба е бил
Й. К., който
е възложил допълнителни правомощия на В. П. със Заповед №834/21.03.20141 год. Временно
назначеният на длъжност директор (в случая Й. К.) притежава всички правомощия, включени в обхвата на
съответната длъжност. Това произтича от факта, че той е надлежно назначен - чл. 192 ЗМВР, от компетентния орган по
назначаването. Т. е. с него е възникнало служебно правоотношение за изпълнение
в пълен обем на задълженията за съответната длъжност. Въведеното от
законодателя пояснение на характера на служебното правоотношение - временно, е
относимо за срока, не и за обема на правомощията. Законодателят е искал изрично
да подчертае срочността на така възникналото служебно правоотношение - то е до
заемането на длъжността или до завръщане на титуляра, при отсъствие над тридесет
дни, както и да подчертае, че назначаването на длъжност, при условията на чл. 192 ЗМВР, е изключение от приетия от
законодателя ред за кадрово развитие в системата на Министерството на
вътрешните работи.
Заповед № 834/21.03.2014 год. на ВНД
Директора на областната дирекция предоставя надлежно функциите на ВНД Директор
на заместник-директора за срока на отсъствието на ВНД Директора. Видно от
самата заповед е, че тя е издадена на основание 30, ал.1, т.1, ал.2 и ал.3 от
ЗМВР. Нормата на чл. 30, ал.3 от ЗМВР визира правната възможност при изпълнение
на функциите си директорите да се подпомагат от заместник-директори, които да изпълняват
функции по управление, възложени им със заповед на директора. Възражението на
ответника се свежда до това - компетентно ли е друго лице да действа вместо
титуляра, в произтичащите му от цитираната норма функции и правомощия. Прехвърлянето
на правомощия е допустимо в рамките на регламентираното в закона, като може да
бъде предписано изрично или да произтича от формулировката на правната норма.
Основание за упражняване на чужда компетентност съставлява делегирането на
правомощия или заместването. При делегиране на права се касае за прехвърляне на
част от правомощията, принадлежащи на титуляра на подчинени нему органи и
поради това, че е административна функция, делегирането може да бъде валидно
осъществено само при наличие на закон, който да го допуска (разрешава). Докато
в хипотезите на заместване на определения по закон орган (заместникът) се
прехвърля пълния, определен от закона обем на правомощия на титуляра, в негово
отсъствие. Заместването е хипотеза, при която служител, основавайки се пряко на
своето служебно положение, действа вместо замествания. Или това е правна
възможност за по-долустоящ орган, изрично определен от закона, да изпълнява
временно цялата компетентност, която има по-горестоящият нему орган, в негово
отсъствие, като правата на замествания възникват от юридическия факт на
назначаването му като заместник. Ето защо по-долустоящият орган при
заместването е винаги определен "еx lege", поради което не се касае
за прехвърляне на компетентност чрез института на делегиране на права и за
невъзможност да бъдат пределегирани такива, в каквато насока е тезата на
ответника по касационната жалба. В конкретния казус е приложим институтът на
заместване на титуляра и с оглед ангажираните писмени доказателства е видно, че
ВНД Директорът на ОД на МВР Плевен Й. К. е възложил на йерархично подчинен орган
(заместник –директор) да го замества, като осъществява общо и непосредствено
ръководство и организиране дейността на
областната дирекция, в т. ч. да изпълнява и функциите му по оспорване на неблагоприятни за
представляваната от него дирекция решения. Ето защо подадената от заместника В. П. касационна жалба се
явява допустима за разглеждане по същество.
Неоснователно е и оплакването, че
касационната жалба не съдържа указания в
какво се състои порочността на постановения съдебен акт. В касационната жалба
са направени конкретни оплаквания срещу изложените от ПРС съображения за
незаконосъобразност на НП като издадено при нарушение на процедурата. Касаторът
е възразил срещу изложените съображения, че за констатираното нарушение е следвало
да се издаде ЕФ, а не НП. Освен това, на основание чл. 218, ал. 2 от АПК съдът в касационното
производство по АПК следи и служебно за съответствието на решението с
материалния закон - тоест дори при наличие на формулирано бланкетно оплакване
(каквото не е оплакването в касационната жалба на ОД на МВР Плевен), съдът е
длъжен да провери по същество служебно съответствието на решението с
материалното право и без конкретни оплаквания в тази насока, както и да се
произнесе по валидността и допустимостта на оспореното решение.
С оспореното решение съдът е приел за
установено, че в АУАН № 3176/30.07.2013 година е отразено, че на 24.12.202
година около 12:14 часа на път 1, клас №3 в с.Българене К.М. като водач
на МПС – лек автомобил с рег. № В 7027 КТ управлявал
автомобила със скорост 107 км/ч в населено място при разрешена 50 км/ч, като
скоростта е измерена и фиксирана с техническо средство TFR1-М, радар 569 и клип
3102. АУАН е съставен на 30.07.2013 година при условията на чл. 40, ал. 2 от
ЗАНН и връчен на жалбоподателя за подпис на 09.09.2013 година. Описаната в АУАН
фактическа обстановка е възпроизведена в атакуваното наказателно постановление.
Описаната в АУАН и в НП фактическа обстановка съдът приел за установена въз
основа на ангажираните в хода на съдебното производство писмени и гласни
доказателства чрез разпит на свидетелите М. и П., чиито показания съдът приел с доверие като обективни
и непротиворечиви. Въз основа на доказателствата ПРС направил извод, че процесното автоматизирано
техническо средство е от одобрен и вписан в регистъра тип, нарушението е
констатирано в срока на одобряване на типа, след като конкретното техническо
средство е преминало през надлежна проверка. Съдът се позовал на показанията на
контролните органи , които категорично потвърдили обстоятелството, че процесното нарушение
е установено посредством мобилна система за видеоконтрол тип TFR1-M,
като въз основа на обработения снимков материал и съобразявайки
направена справка относно собственика на автомобила в масивите на КАТ е
съставен АУАН № 3176/30.07.2013 год. при условията на чл. 40, ал.2 от
ЗАНН. Съдът констатирал, че АУАН и
издаденото въз основа на него НП са съставени от длъжностни лица в пределите на
тяхната компетентност и в предвидените в разпоредбата на чл. 34 ЗАНН преклузивни срокове,
но въпреки това същите не могат да доведат до законосъобразното възникване,
респективно ангажиране на отговорността на жалбоподателя, поради допуснати
съществени процесуални нарушения, довели до накърняване правото му на защита.
Като такова
съществено процесуално нарушение въззивният съд приел опорочаването на процедурата
по ангажиране на административно-наказателната отговорност на М., доколкото
изрично законодателят в разпоредбата на чл. 189 ЗДвП е предвидил ред за иницииране на
административно-наказателно производство при установяване на нарушение, заснето
с техническо средство, в отсъствието на контролен орган и на нарушител, а именно посредством
съставянето на електронен фиш, който ред приел за императивен такъв. Взел предвид разпоредбата на чл. 189, ал.9 ЗДвП,
предоставяща възможност при заплащане на глоба, наложена с електронен фиш, в 14-дневен срок от датата на получаване на
фиша, същата да бъде редуцирана в размер от 70% от стойността й. Съставяйки
АУАН и съответно НП административно-наказващия орган, лишавайки от възможността
жалбоподателя да заплати редуцираната
глоба, съдът направил извод, че АНО е ограничил правото на защита на М. и го е поставил в
по-неблагоприятно положение от лицата, санкционирани с електронен фиш, което
обстоятелство на свой ред също е нарушение на процесуалните
правила. На това основание ПРС отменил оспореното НП.
Тези изводи на решаващия съд са направени
в противоречие със закона. Съгласно ТР №1/2014 год.на ВАС, което е задължително
за съдилищата, в чл.189, ал.4 ЗДвП са посочени изрично
условията, които следва да са налице, за да се издаде електронен фиш, а именно
нарушението да е установено и заснето с автоматизирано техническо средство.
Т.е. издаването на електронния фиш е строго ограничено и възможно само в
случаите на предварително стационарно позиционирани технически средства със
съответните предварителни обозначения за съществуването им (чл. 165, ал. 2, т.
6 и т. 7 ЗДвП), същите да работят на автоматичен режим без нужда от обслужване
от съответен контролен орган. В останалите случаи при използване на мобилни
технически средства, обслужвани и използвани непосредствено от контролен орган,
тази разпоредба е неприложима и за констатираните с тези технически средства
нарушения на ЗДвП е приложим общият ред за съставяне на АУАН и издаване на
наказателно постановление. Противното разбиране на тези законови разпоредби би
било заобикаляне на закона и стимулиране на незаконосъобразно бездействие на
контролните органи, свързано с неосъществяване на активен контрол по спазване
на закона, превенция на административните нарушения и непосредственото им
разкриване и установяване. В конкретния случай и видно от съставения АУАН и НП,
нарушението е заснето с ТFR1-М, радар 569 и клип 8466. Видно е от приложения на
л.17-гръб от делото на ПРС Протокол от
проверка №59/22.02.2012 год., че радарният скоростомер-част от системата за
видеоконтрол, е бил монтиран върху МПС №ЕН5429ВК. Т.е. , касае се за мобилна
система за видеоконтрол на нарушенията, поради което съобразно постановеното ТР
е приложим реда за съставяне на АУАН и издаване на НП, което е направено в
процесния случай.
Решаващият състав се е задоволил да отмени НП като е
посочил, че в случая такова не е следвало да се издава, а да се състави
електронен фиш,. Районен съд Плевен се е задоволил само да посочи, че АУАН и НП
са съставени от длъжностни лица в пределите на тяхната компетентност и в
предвидените в разпоредбата на чл.34 от ЗАНН преклузивни срокове, без да
мотивира своята позиция. По същество съдът не е взел отношение по основните поставени
пред него въпроси, които са били наведени в писмените бележки на л.27-33 от
делото- относно неспазване на сроковете за издаване на АУАН, предвидени в
чл.34, ал.1 от ЗАНН; относно липсата на компетентност за издаване на НП;
относно съставянето на акта при липса на свидетели, присъствали при извършване
или установяване на нарушението. Тези оплаквания са наведени и в отговора на
подадената касационна жалба.
Неоснователно е възражението в отговора на касационната
жалба, че НП е опорочено предвид, че е
издадено от наказващ орган, на когото са
делегирани правомощия от лице, което към момента на издаване на НП не е
заемало длъжността Министър на вътрешните работи. С АУАН и обжалваното
НП е било установено, че на датата на 24.12.2012 г.
около 12,14 часа на път 1 клас № 3 в с.Българене, като водач на лек автомобил
„Пежо” с рег.№ В7027КТ М. управлява със скорост 107 км.ч. в населено място при
разрешена 50 км/час, измерена и фиксирана с ТFR1-М, радар 569 и клип 8466.
Видно е от разпоредбата на чл.189, ал.12 от Закона за
движение по пътищата, на основание на който нормативен акт е ангажирана
отговорността на ответника по касационната жалба, че наказателните
постановления се издават от министъра на вътрешните работи, от министъра на
отбраната, от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията
и от кметовете на общините или от определени от тях длъжностни лица съобразно
тяхната компетентност. В случая наказателното постановление е издадено от Й. Д. Д. на длъжност
Началник на сектор „Пътна полиция” към
ОД на МВР Плевен, упълномощен с МЗ №1з-1745/28.08.2012 год., издадена от
министър Ц. Ц., приложена
на л.14-15 от делото на ПРС. Бидейки
стабилен административен акт, Заповед МЗ №1з-1745/28.08.2012 год. има
обвързващо правно действие и легитимира компетентността на посочените органи, с
точно определеното от ЗДП и ЗАНН съдържание. След като действието на издадената
заповед не е преустановено, настъпилите промени в личния състав на
оправомощаващият орган след издаване на заповедта не рефлектират върху законово
определената компетентност за налагане
на административни наказания. Заповедта за оправомощаване е издадена от
конкретно лице в качеството му на Министър на МВР, чиято е именно
компетентността за налагане на санкции, поради което настъпилата промяна не се
отразява на валидността и законосъобразността на тази заповед.
Следващите две оплаквания-относно неспазване на
сроковете за издаване на АУАН, предвидени в чл.34, ал.1 от ЗАНН и относно съставянето на акта при липса на
свидетели, присъствали при извършване или установяване на нарушението са
основателни и обосновават отмяна на НП на самостоятелно основание, поради което
крайният извод на ПРС за незаконосъобразност на НП се явява правилен.
На първо място и видно от административнонаказателната
преписка, АУАН е съставен от П. М. М.-инспектор в сектор „ПП”
в присъствието на свидетеля Д. Д. П., обозначил се като „свидетел
при съставяне на акт” , което е видно от подчертаната част под
черта на изписване името на свидетеля.
При разпита си в проведеното на 29.01.2014 год. съдебно заседание
актосъставителят М. е заявил - „не аз съм установил това
нарушение. Със системата на тази дата са работили други служители….Нито съм
пряк очевидец на самото нарушение, нито на начина, по който е заснето
нарушението.” Св.П. е заявил, че е „свидетел по акта”. Налага се извод,
че актосъставителят и св.П. не са
присъствали нито при извършване, нито
при установяване на нарушението, а
единствено единият е съставил акта, а
другият е присъствал при неговото съставяне. В случаи, при които няма свидетели
на извършване или установяване на
нарушението, ЗАНН в разпоредбата на чл.40, ал.3 предвижда актът да се състави в
присъствието на други двама свидетели, като това изрично се отбелязва в него. В
случая обаче, актът е съставен само в присъствието на един свидетел-П., като фактът , че той не е присъствал на извършване
или установяване на нарушението, сиреч, че АУАН е съставен в хипотезата на
чл.40, ал.3 от ЗАНН, не е вписан в акта. Ето защо липсата на вписан втори
свидетел в АУАН и липсата на отбелязване в същия, че е съставен в хипотезата на
чл.40, ал.3 от ЗАНН, съставляват нарушения от
категорията на съществените, които опорочават издаденото НП.
Налице е и нарушение на разпоредбата на чл.34, ал.1 от
ЗАНН, тъй като АУАН не е издаден в тримесечен срок от установяване на
нарушителя.
Съгласно тълкувателно
решение № 48 от 28.XII.1981 г. по н. д. № 48/81 г., ОСНК, както и с оглед
разпоредбата на чл. 34, ал. 1, пр. 2 ЗАНН
административнонаказателно производство не може да се образува, ако не е
съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от
откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението.
Тази разпоредба предвижда два давностни срока за административнонаказателно
преследване - тримесечен и едномесечен. Първият срок започва от деня, в който
органът, който е овластен да състави акта, е узнал кой е нарушителят.
Бездействието на този орган повече от три месеца от откриване на нарушението е
пречка за съставяне на акта - изключва отговорността на нарушителя. Установява
се от показанията на актосъставителя М. и на
свидетеля П., че „съгласно Инструкцията за работа с тези
системи, всяка седмица данните се източват от всяка една камера посредством
флаш, която е служебна и се качват в централния сървър на КАТ”, „Началник
групата източва информацията и я дава на наказващия орган за обработка”. Налага
се извод, че най-късно една седмица, считано от датата на извършване на
нарушението и заснемането му с мобилна камера- 24.12.2012 год., извършеното
нарушение и неговият извършител са станали достояние на органите на „Пътна
полиция”, на които изготвените видеозаписи са предадени за обработка. Считано
от този момент, същите е следвало да съставят акт за установяване на
административно нарушение-най-късно до 24.03.2013 год., което не са сторили.
Актът е съставен чак на 30.07.2013 год., т.е. повече от четири месеца след
изтичане на срока за това.
Следва да се отбележи, че спазването на предвидените в
закона срокове за ангажиране административнонаказателната отговорност на
нарушителя е особено важна предпоставка за законосъобразното развитие на
производството по реализирането й. Законодателното отношение по този въпрос е
видно и от систематичното място на разпоредбата на чл.34 от ЗАНН в закона. Това
е така и с оглед целите на тази разпоредба, а именно да се избегне едно
евентуално продължително бездействие на държавните органи при осъществяване на
техните правомощия, което би създало неоправдано положение на несигурност в
правния мир. Ето защо установените в този текст срокове са съобразени с целите
и характера на административнонаказателната отговорност, а именно с
изискванията за бързина при установяването на нарушението, образуването на
производството, санкционирането на нарушението и изпълнението на наказанието.
Следователно, неспазването на указаните срокове за иницииране на производството
по налагане на административно наказание е винаги съществено процесуално
нарушение, водещо до отмяна на съответния акт, с който такова е било наложено.
Това е така, защото с изтичането на 3-месечния срок възможността да бъде
реализирана административно наказателната отговорност на нарушителя винаги се
погасява, а действията по ангажирането й , извършени след изтичането на този
срок, са винаги незаконосъобразни, опорочаващи административнонаказателното
производство и нарушават правото на защита на привлеченото към
административнонаказателна отговорност лице.
Ето защо оспореното решение като валидно, допустимо и
правилно по своя резултат следва да се
остави в сила.
Воден от горното и на основание чл.63, ал.1, изр. 2
във връзка с чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 221 от 17.03.2014 г., постановено по нахд № 109/2014 г. на Районен съд
– Плевен.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на оспорване.
Преписи от решението да се изпратят на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.