Р E Ш Е Н И Е

№ 103

гр.Плевен, 11 Март 2014 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд – град Плевен, шести състав, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари, две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Катя Арабаджиева

При секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Арабаджиева административно дело №1158 по описа за 2013 год. на Административен съд - Плевен и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145, ал.2, т.1 от Административно- процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с §26 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за кооперациите (ДВ, бр. 41 от 2007 г.) /ЗИД на ЗК/.

Делото е образувано по подадена жалба от Окръжния съюз на трудовопроизводителните кооперации /ОС на ТПК/, ЕИК 114508486 със седалище и адрес на управление град Плевен, ул. “Васил Левски” № 174, представлявано от председателя П.С.К., чрез адв. А., срещу заповед № РД-10-1766/11.11.2013 г. на Кмета на Община Плевен.

В жалбата се твърди, че с оспорената заповед Кметът на Община Плевен отказва да възстанови иззето и одържавено имущество на ОС на ТПК - имот, представляващ пети и шести етаж и ½ ид.части от приземен етаж на сграда “Битов комбинат”, ул. “Васил Левски” № 174, поради недопустимост на молба вх.№ОУС 92-1096-1/18.12.2012 г. и алтернативно поради нейната неоснователност. Моли се за отмяна на заповедта поради нейната незаконосъобразност и се иска съда да задължи Кмета на Общината да възстанови останалата част от процесния имот по реда на § 1, ал. 4 от ПЗР на Закона за кооперациите от 1999 г. и Наредбата, приета с ПМС № 162/2000 г., съответно по реда на §26 от същия закон. Излага следните съображения:

Не става ясно по кое искане органът се е произнесъл – по това от 2012 г. или по това от 2007 г.

По отношение на реституционната процедура излага следната фактическа обстановка: ОС на ТПК бил предявил искане, рег. № ПСД-39-00-6/31.01.1992 г. за възстановяване на правата върху имот – дворно място от 1141 кв.м., находящо се в град Плевен, ул. “В. Левски” № 174, парцел ІІ, кв. 117 по плана на града, заедно с построените в същия през 1961 г. – 1962 г. масивна сграда на 6 етажа “Битов комбинат” и два броя съществуващи сгради. По това искане не е отговорено, като с жалба вх.№39-00-6/13.03.1992 г. е образувано а.х.д.№348/92 на ОС-Плевен, в което съдът е върнал преписката на кмета за изрично произнасяне, тъй като мълчаливия отказ според съда е недопустим. Въпреки това кметът не се е произнесъл, поради което е образувано ново дело №163/93 г. Впоследствие със Заповед на Кмета на Община Плевен № РД-15-2269/13.09.1999 г., издадена във връзка с цитираното искане и на основание чл. 1, ал.1 и ал. 2 и чл. 3, ал.2 от ЗК и ПМС № 192/91 г. е върнато частично следното имущество: дворно място на ул. “Васил Левски” № 174, стр. кв. 117 по плана на града в размер на 811 кв.м., част от построената върху имота сграда “Битов комбинат”: ½ идеална част от приземния етаж - мазе, изцяло първи, втори, трети и четвърти етаж, ведно с 9/14 идеални части от сградата. Съгласно същата заповед не са възстановени ½ ид. части от приземния етаж, пети и шести етаж, ведно с 5/14 ид. части от общите части на сградата, които били останали в собственост на Община Плевен. За така описаната останала невъзстановена част Кметът на Община Плевен не се е произнасял, поради което е предявено искане, вх. № ОУС-92-1096-1/13.12.2007 г. за възстановяване съобразно с действащия Закон за кооперациите /ЗК/ да бъде възстановено владението и върху останалата част от невъзстановения имот. Сочи се, че поради липса на воля от страна на Кмета на Общината да въведе заявителя във владение върху описаната част от имота, е заведено дело от граждански характер по чл. 108 от ЗС. От водените съдебни производства, приключили с Решение на ОС Плевен, в което се посочва, че имотът следва да бъде възстановен по административен ред, било ясно обективирано, че същият е собственост на заявителя, както и че ако са спазени сроковете за заявяване на въпросното имущество, то редът за възстановяване на същото е по §1 от ПЗР на ЗК от 1999 г. и ПМС №162/2000 г. Твърди се, че доколкото цитираната разпоредба предвижда, че ако искането е заявено до 07.02.1993 г. следва да бъде уважено, което е налице, доколкото искането е депозирано на 31.01.1992 г. за целия имот. Безспорно били доказани и правата на настоящия заявител като правоприемник на ОС на ТПК, прекратен през 1970 г., което било установено и в решенията на гражданските съдилища. Прави се извод, че в случая са налице трите предвидени кумулативни предпоставки за възстановяване на имота и предаване на владението върху същия от страна на Кмета на Община Плевен – искане от ОС на ТПК в указания срок (до 07.02.1993 г.) и представяне на съответните доказателства към същите. Твърди, че процесният имот е станал собственост на заявителя по силата на § 1 от ДР на ЗК “екс леге” и този въпрос е безпротиворечив в съдебната практика. Твърди, че посоченото в мотивите на акта, че по исканията е формиран мълчалив отказ, е неверен, не съответства на действителната правна и фактическа обстановка по делото. Според жалбоподателя кметът е длъжен да възстанови имота, независимо като какъв е актуван и да предаде собствеността и владението му. Твърди, че имотът не е различен от имота, за който е издаден констативния нотариален акт /НА/. За изясняването на този въпрос излага подробни факти относно придобиването собствеността върху парцела и построяването на сградата. Сочи, че в мотивите на органа по никакъв начин не са коментирани дали са налице основанията по §26 от ЗК.

В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адвокат И.А. от Адвокатска колегия – гр.Плевен с пълномощно на л.31 от делото. Моли жалбата да бъде уважена. Най-същественият аргумент е, че не е възможно да се постанови мълчалив отказ, т.к. се касае за специфична реституционна процедура, а трябва да е налице произнасяне с акт въз основа на специалния закон. В този смисъл се позовава на решението, с което е бил задължен кметът на Община Плевен. Моли да бъдат присъдени направените по делото разноски. Представя писмени бележки, в които развива подробни съображения.

Ответникът по жалбата-Кметът на община Плевен се представлява от юрисконсулт Д.К. с пълномощно на л.38. Моли да се отхвърли жалбата като неоснователна и недоказана. Твърди, че заповедта на кмета на Община Плевен, предмет на обжалване, е издадена в съответните срокове, съобразена е с влязло в сила решение по дело № 101/2013 г. на Административен съд – гр.Плевен. В самата заповед се съдържат пространни мотиви защо се прави отказ. Счита, че отменения Закон за административното производство /ЗАП/, позволява на административния орган да прави мълчаливи откази и те не са недопустими. Твърди, че има изрично връщане на имущество. В този смисъл заповедта на кмета от 13.09.1999 г. е влязла в сила, т.к. не е обжалвана от жалбоподателя в настоящото производство. Основният мотив, поради който е постановен отказ е, че не е спазена процедурата по ПМС № 162 от 2000 г., където е указано, че следва да се направи искане в срок от 30 дни, като е съобразено и с Тълкувателно решение № 6/10 май 2006 г. на ВКС по гражданско дело № 6/2005 г., където е указан реда за връщане, а именно да е подадено такова искане, за което не се спори, че е подадено. В този смисъл моли съда да постанови решение, като се присъди юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Представя писмена защита, в която допълнително твърди, че по искане вх.№ПСД-39-00-6/31.01.1992 г. е налице мълчалив отказ, който е бил предмет на а.х.д. №163/1993 г., което дело е завършило с оттегляне на жалбата от ОС на ТПК. По тези причини отказът е влязъл в сила. Не отговаря на действителността твърдението, че съгласно съдебния акт по а.х.д. №348/1992 г. мълчаливият отказ е недопустим, тъй като такъв акт не е представен по делото. Мълчаливият отказ е изрично предвиден в ЗАП /отм./, действащ към онзи момент. Счита, че законодателството предвижда, че кооперациите, които са направили искане до 07.02.1993 г. за възстановяване на имуществото и то не им е предадено, следва да направят ново искане до 31.12.2000 г. по Наредбата, приета с ПМС № 162/2000 г., каквото искане не е правено от жалбоподателя.

Съдът, за да се произнесе по жалбата, съобрази следното:

Процесната заповед е съобщена на 19.11.2013 г., видно от обратната разписка на л.19. Жалбата е подадена на 03.12.2013 г., видно от товарителницата на л.5, поради което подаването и е в законоустановения срок. Същата е подадена от правнолегитимирано лице, поради което е процесуално допустима за разглеждане.

С оглед данните по делото и въз основа на закона, съдът намира, че същата се явява основателна по искането за отмяна на заповедта, но неоснователна по искането да се задължи Кмета на Общината да възстанови процесния имот.

За да достигне до този извод, съдът съобрази следното:

С НА №4, том І, дело №9/1962 г. /л.84/ ОС на ТПК е признат за собственик на ПИ от 786 кв.м. С НА №44, том V, дело №1644/1964 г. /л.85/ ОС на ТПК е признат за собственик на съседен на първия ПИ, ПИ от 355 кв.м. заедно с построените на него две масивни сгради. Съседството на ПИ е видно от скицата на л.86. На целия /общ/ ПИ е построен “Комбинат за битови услуги”, който е приет в експлоатация през 1964 г. с протокол, приложен на л.л.87-91 от дело 101/2013. Сградата е построена след сключване на заем от БИБ-Плевен, видно от протоколите на л.л. 97-98 от дело 101/2013. ПИ заедно със сградите на него са отчуждени през 1970 г., видно от писмото на л.96 от дело 101/2013, след прекратяване на ОС на ТПК с ПМС №16/5.07.1970 г. С искане №ПСД 39-00-6 от 31.01.1992 г. /л.35-38 от дело 101/2013/ ТПК “Битова техника” – гр.Плевен, ТПК “Цанко Кисьов” – гр.Плевен, ТПК “Мара Денчева” – гр.Плевен, ТПК “Ремонтстрой” – гр.Плевен, ТПК “Колективен труд” – гр.Плевен, ТПК “Димитър Благоев” – гр.Левски, ТПК “Девети септември” – гр.Червен бряг, ТПК “Устрем” – гр.Долна Митрополия, ТПК “Генерал Лавров” – гр.Долни Дъбник и ТПК “Цвятко Георгиев” – гр.Пелово е поискано да им се възстанови целия ПИ /1141 кв.м./, сградата на битов комбинат и два броя съществуващи сгради. По твърдение на жалбоподателя, по това искане е образувано адм.д. №348/1992 г. на ПлОС. Същото дело е унищожено, видно от писмото на л.27. Делото е било със страни – ищци ТПК, които членуват в ОС на ТПК, и ответник Община Плевен, с предмет – връщане на имущество. Делото е било прекратено поради изпращане на преписката на Кмета на община Плевен по компетентност, видно от удостоверението на л.39 и картона на л.40. След това изпращане на преписката, срещу мълчалив отказ на кмета на община Плевен по искане вх.№ПСД-39-00-6 от 31.01.1992 г. е образувано а.х.д. №163/1993 г. по описа на ОС-Плевен, приложено изцяло към настоящето дело. Същото е с жалбоподател същите 10 ТПК. Делото е било спряно /л.26 от същото/ за установяване на правоприемство на жалбоподателите – ТПК, спрямо бившия ОС на ТПК. С молби /л.л.80-82 от същото/ е оттеглена жалбата и се иска прекратяване на делото, по което искане съдът се е произнесъл с протоколно определение от 31.10.2000 г. /л.84 от това дело/, като го е прекратил. Няма данни определението да е било оспорвано.

С решение от 28.04.1998 г. по дело №2609/1996 /л.38-40 от дело №101/2013/ е признато за установено, че упоменатите по-горе ТПК /някои с променени имена/ са правоприемници на ОС на ТПК спрямо община Плевен.

За административно производствената сграда на битов комбинат, застроеното дворно място и жилищна сграда е съставен АДС №5994/09.09.1992 г. /л.88/. В последствие, за част от ПИ – 811 кв.м. и за административно производствената сграда на битов комбинат е съставен АОС №31468/18.08.1999 г. /л.87/. Видно от отбелязването на същия АОС, част от имота е отписана въз основа на заповед №РД-15-2269/13.09.1999 г. Същата заповед е на л.41 от дело 101/2013. С този заповед, на основание ПМС № 192/1991 г., чл.1, ал.1 и 2, чл.3, ал.2 и решение на Плевенски районен съд по гр.дело № 2696/1996 г. и във връзка с отправеното искане от посочените по-горе кооперации, им е върнато имущество, както следва: дворно място на ул. “Васил Левски” № 174, стр. кв. 117 по плана на града в размер на 811 кв.м., част от построената върху имота сграда “Битов комбинат”: ½ идеална част от приземния етаж - мазе, изцяло първи, втори, трети и четвърти етаж, ведно с 9/14 идеални части от сградата. По отношение на останалите част от земята и сградата /същите, предмет на настоящето дело/ е отразено, че остават собственост на община Плевен. Няма данни, заповедта да е оспорена.

По повод на заведен иск по чл.108 от ЗС от ОС на ТПК /правоприемник на описаните по-горе кооперации, за което не се спори по делото/ е признато за установено по отношение на Община Плевен собствеността върху разликата от невъзстановената част от заявения имот, като иска по чл.108 от ЗС е изцяло уважен. Това решение е потвърдено с решение на Плевенски окръжен съд по въззивно гр.дело № 268/2009 година. С Определение № 329/2010 г. на ВКС е допуснато до касационно обжалване въззивното решение на Плевенски окръжен съд. С Решение №28/07.03.2011 г., постановено по гр.дело № 1788/2009 г. по описа на ВКС е обезсилено въззивното решение на Плевенски окръжен съд и делото е върнато на Плевенски окръжен съд за произнасяне по същество след отстраняване на нередовностите по исковата молба. По образуваното въззивно гр.дело № 264/2011 г. по описа на Плевенски окръжен съд е постановено решение от 06.06.2011 г., с което решението на Районен съд – Плевен по гр.дело № 1011/2008 г. е обезсилено, а производството по делото е прекратено. Последното решение на Плевенски окръжен съд не е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС № 734/05.09.2012 г. и е влязло в законна сила. Мотивите на съда за обезсилване на решението на Районния съд са в смисъл, че след влизане в сила на ЗК от 1999 г. е недопустимо същите да установяват и претендират правото си на собственост чрез завеждане на установителни или ревандикационни искове по ЗС, а следва да бъде проведена предвидената административноправна процедура в същия закон и приетата въз основа на него Наредба от 2000 година.

На 13.12.2007 г. е подадено искане вх.№ОУС 92-1096-1/13.12.2007 г. /л.л.48,49 от дело 101/2013/ от ОС на ТПК до кмета на общината, като със същото се иска връщане на процесния имот на основание §26 от ПЗР на ЗК. За невърнатата част от имота /без земята/ е съставен АПОС №35652/02.10.2009 г. /л.7 от дело 101/2013/. С молба вх.№ОУС 92-1096-1/18.12.2012 г. /л.л.10-12 от дело 101/2013/ се иска произнасяне по искане вх.№ОУС 92-1096-1/13.12.2007 г. На същото е отговорено с писмо №ОУС 92-1096-1 от 07.01.2013 г. /л.8 от дело 101/2013/. В същото кметът на общината уведомява, че имотът, предмет на искането е публична общинска собственост, и съгласно чл.7, ал.2 от Закона за общинската собственост не може да се отчуждава и прехвърля на трети лица. Коментирани са съдебните решения по делта, водени на основание чл.108 ЗС, а относно исканото обезщетение е поискано да се представи покана. С жалба №ОУС 92-1096-1 от 21.01.2013 г. /л.л.3-5 от приложеното дело №101/2013/ е обжалван този отказ на кмета на общината в частта му, в която се отказва да се възстанови процесния имот. По същата жалба е образувано дело 101/2013 на настоящия съд. По същото е постановено определение №345/13.05.2013 г., с което е прието, че жалбата е недопустима /л.л.128 – 131 от това дело/. Същото определение е обжалвано пред ВАС, като по образуваното дело №8171/2013 по описа на ВАС /приложено/ с определение №8885/18.06.2013 г. определението на Административен съд - Плевен е отменено, като е прието, че писмото на кмета на общината е административен акт, който подлежи на съдебен контрол. Деактуването по §26 от ЗИД на ЗК има не декларативно, а конститутивно действие. Отделен е въпросът дали жалбата е допустима, основателна и прочие. На това основание ВАС е отменил прекратителното определение и е върнал делото за произнасяне по същество. С решение №563/9.10.2013 г. по дело 101/2013 съдът е отменил оспореното писмо, като е приел, че на същото липсва форма, доколкото няма мотиви, по които може да провери законосъобразността му. Върнал е делото като преписка за ново произнасяне на кмета на общината. Решението не е било оспорено от страните и е влязло в сила. Въз основа на същото решение, със заповед № РД-10-1766/11.11.2013 г. на Кмета на Община Плевен /л.л.16-18/ е направено ново произнасяне по молба вх.№ОУС-92-1096-1/18.12.2012 г. на ОС на ТПК. В заповедта се твърди, че по направено заявление от 31.01.1992 г. на ОС на ТПК за възстановяване на имота, е постановен мълчалив отказ, който е предвиден в ЗАП и е могъл да бъде обжалван по реда на чл.14 от същия закон в 14-дневен срок от изтичането на срока по чл.13. Срокът за обжалване е изтекъл март 1992 г., поради което мълчаливият отказ е влязъл в сила и всяко следващо искане се явява недопустимо. Сочи се и второ основание за недопустимост – със заповед №РД-15-2269/13.09.1999 г. на Кмета на община Плевен на ОС на ТПК е върнат част от имота. По отношение на частта, която не е върната, е налице хипотезата на мълчалив отказ, който също не е обжалван и е влязъл в сила. Искането е недопустимо, също на основание факта, че не е направено искане от ОС на ТПК на основание §1 от ДР на ЗК – ДВ, бр.113/1999 г., който дава възможност за възстановяване на имущество, ако е предявено искане до 07.02.1993 г. и ново искане до 31.12.2000 г., каквото ново искане не е правено. За пълнота органът е отбелязал, че дори да се приеме искането за допустимо, същото е неоснователно, тъй като не е налице идентичност на имота по НА от 1962 г. и 1964 г. и претендирания имот. По тези причини е отказано възстановяването на иззетото и одържавено имущество. Тази заповед е предмет на обжалване в настоящето съдебно производство.

По делото е назначена съдебно – техническа експертиза /СТЕ/, с вещо лице /ВЛ/ - архитект, заключението на която /л.л.79-82/ не е оспорено от страните и съдът го приема за задълбочено, обективно и съответстващо на другите доказателства по делото. Съгласно същото, е налице пълна идентичност между заявения за реституция имот и описаните имоти в НА, издадени на ОС на ТПК.

Така установеното от фактическа страна води съда до следните правни изводи:

Заповедта е издадена от компетентен орган. Съгласно §26 от ЗИД на ЗК, изр.второ и трето, “Искането се предявява пред съответния областен управител или кмет на община в срок до 31 декември 2007 г. При наличие на посочените обстоятелства имотът се деактува и се предава във владение на кооперацията или на кооперативния съюз.” Следователно за имоти – общинска собственост, какъвто е настоящият, видно от АОС, при направено искане по този ред, компетентен е кметът на общината.

Заповедта е писмена, но не отговаря на изискванията за форма в съответствие с чл.59, ал.2 във вр.ал.3 АПК. По този въпрос, както и по съответствието и с процесуалните правила и материалния закон, съдът съобразява следното:

Съгласно § 1, ал. 1 от ДР на Закона за кооперациите (ДВ, бр. 63 от 1991 г., в сила до 31.12.2000 г.) се възстановяват правата на съществуващите и възстановените кооперации върху тяхното иззето и одържавено имущество след 10.09.1944 г. Тоест, правата върху това имущество се възстановяват по силата на самия закон. Съгласно § 1, ал. 4 от посочения закон условията и реда за връщане на имуществото се определят от Министерския съвет. В изпълнение на тази разпоредба е издадено ПМС № 192/1.10.1991 г. за условията и реда за връщане на кооперации и кооперативни съюзи на иззето и одържавено имущество след 10.09.1944 г.

В новия Закон за кооперациите (Обн. ДВ, бр. 113/28.12.1999 г.), редакцията на § 1, ал. 1 от ДР е следната: Възстановява се правото на собственост на кооперациите и на кооперативните съюзи върху тяхното иззето, одържавено или преразпределено по какъвто и да е начин имущество след 10.09.1944 г., ако искането за това е направено до 7.02.1993 г. Условията и редът за връщането по административен ред на заявеното до тази дата и непредадено имущество са уредени с Наредбата, приета с ПМС № 162/2000 г. на основание § 1, ал. 5 от ЗК, с което се отмени ПМС № 192/1991 г. и която е в сила от 8.08.2000 г. Срокът за подаване на искането е до 31.12.2000 г., съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредбата.

От нормативната уредба следва извод, че връщането на непредадено кооперативно имущество, собствеността върху което е възстановена по силата на закона, наред с другите предпоставки е обусловено на първо място от императивното изискване за това имущество да е направено искане до определен срок, който е преклузивен и то да изхожда от правоимащата кооперация.

Видно от събраните доказателствла, 10 ТПК са направили искане за възстановяване на имущество, като след развилите се административни и съдебни производства е възстановена част от поисканото, със заповед №РД-15-2269/13.09.1999 г. /л.41 от дело 101/2013/. С този заповед, на основание ПМС № 192/1991 г., чл.1, ал.1 и 2, чл.3, ал.2 и решение на Плевенски районен съд по гр.дело № 2696/1996 г. и във връзка с отправеното искане от кооперациите, е върнато имущество, както следва: дворно място на ул. “Васил Левски” № 174, стр. кв. 117 по плана на града в размер на 811 кв.м., част от построената върху имота сграда “Битов комбинат”: ½ идеална част от приземния етаж - мазе, изцяло първи, втори, трети и четвърти етаж, ведно с 9/14 идеални части от сградата. По отношение на останалите част от земята и сградата/същите, предмет на настоящето дело/ е отразено, че остават собственост на община Плевен. Няма данни, че заповедта е оспорена, поради което съдът приема, че е влязла в сила.

Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г.: “според § 1, ал. 1 от ДР на Закона за кооперациите (ЗК), публикуван в ДВ, бр. 113/1999 г., възстановява се правото на собственост на кооперациите и кооперативните съюзи върху тяхното иззето, одържавено или преразпределено имущество след 10.09.1944 г., ако искането за това е направено до 7.02.1993 г., а съгласно ал. 5 на същия текст, условията и редът за връщане на имуществата, се определя от Министерския съвет, доколкото не са уредени с друг закон. Според чл. 3, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за връщане на посочените имущества, издадена от МС въз основа на цитираната законова делегация (ДВ, бр. 65/2000 г.) за връщане на иззето, одържавено или преразпределено имущество след 10.09.1944 г., заявено до 7.02.1993 г. и не предадено, кооперациите и кооперативните съюзи подават искане до 31.12.2000 г. Искането се отправя до съответния министър, ръководител на ведомство или кмет на община, които упражняват правата на държавата или общините в еднолични търговски дружества, в активите на които са включени имущества на кооперации и кооперативни съюзи, съответно областния управител или кмет на община, когато имуществата на кооперацията или кооперативния съюз е станало частна държавна или общинска собственост - чл. 3, ал. 2. В едномесечен срок от подаване на искането, ал. 3 на текста предвижда издаване от органите по ал. 2 на заповед за връщане или писмено отказват връщане на заявеното, но непредадено имущество. Изричният или мълчаливият отказ подлежат на обжалване по ЗАП - ал. 5 и ал. 6 на чл. 3 от Наредбата. Определянето на преклузивни срокове за искането на кооперациите и кооперативните съюзи за връщане на имуществото, което следва да е заявено до 7.02.1993 г. и след като то не е предадено, предвиждането на срок за ново искане до 31.12.2000 г. и административен ред за връщане, който при отказ на оторизираните органи по реституцията се обжалва по ЗАП сочи, че актът, с който се уважава това искане, има конститутивно действие с реституционен ефект, т. е. при съобразяване на законовите условия в ЗК (ДВ, бр. 113 от 1999 г.) и издадената въз основа на него наредба, реституцията на кооперативното имущество настъпва не директно, по силата на закона, а след изпълнение на административната процедура по чл. 3 от Наредбата.

Единствената хипотеза, при която е налице пряко по силата на закона - ЗК (ДВ, бр. 113/1999 г.) възстановяване правото на собственост върху одържавено или иззето по отменени нормативни актове имущество на кооперации и кооперативни съюзи, възстановили дейността си, ако до деня на влизане в сила на този закон това имущество е държавна или общинска собственост, е уредена в § 39 от ПЗР на ЗИДЗК (ДВ, бр. 13/2003 г.). Същата разпоредба изрично е диференцирана от приложното поле на § 1 от ДР на ЗК, като е посочено, че тя не се прилага за висящите производства по този текст, който препраща към административния ред за връщане на собствеността. В хипотезата на § 39 от ПЗР на ЗИДЗК е допустим общия исков ред, който се отнася само до кооперации и кооперативни съюзи възстановили дейността си по реда на чл. 49 ЗК в по-късен момент и поради това не са могли да съобразят срока за предявяване на искане за връщане собствеността на кооперативните имущества по административен ред.”

В случая такова искане по § 39 от ПЗР на ЗИДЗК не е правено от ОС на ТПК, нито има доказателства, че същият е възстановил дейността си след 07.02.1993 г.

Ново искане на основание §1, ал.1 от ЗК, след като е налице влязъл в сила административен акт по искане на същото основание, е недопустимо. Следва обаче да се подчертае, че ново искане за невърнатата част от имота би било допустимо на основание други, новосъздадени законови разпоредби. С последваща промяна в ЗК е дадена нова възможност на кооперациите и техните съюзи да искат връщане на имущество. Съгласно §26 от ЗИД на ЗК, “кооперациите и кооперативните съюзи, изградили сгради и постройки със свои средства до 13 юли 1991 г., имат право да предявят искане за деактуване на сградите и прилежащите към тях терени пред държавата или общината. Искането се предявява пред съответния областен управител или кмет на община в срок до 31 декември 2007 г. При наличие на посочените обстоятелства имотът се деактува и се предава във владение на кооперацията или на кооперативния съюз.” Тази реституция е на различно правно основание и с различен обхват в сравнение с предвидената по §1, ал.1 от ДР на действащия понастоящем ЗК и §1, ал.1 от ДР на ЗК /отм./, както и на тази по § 39 от ПЗР на ЗИДЗК (ДВ, бр. 13/2003 г.). За реституцията по §26 от ЗИД на ЗК е характерно, че е предвидена реституция само на сгради и терени, които са собственост на държавата или на общината, и то само при условие, че същите са изградени със средства на кооперацията или на кооперативния съюз. Предвиден е преклузивен срок за подаването на такова искане – 31.12.2007 г. Такова искане е подадено от жалбоподателя на 13.12.2007 г., с вх.№ОУС 92-1096-1/13.12.2007 г. от ОС на ТПК до кмета на общината, като със същото се иска връщане на процесния имот, като изрично е посочено и правното основание - §26 от ПЗР на ЗК. Същото искане е подадено при действието на вече влезлия в сила АПК, който предвижда в чл.57, ал.1, че административният акт се издава до 14 дни от датата на започване на производството. Доколкото в разпоредбата се говори за деактуване, то същото може да стане само с административен акт, поради което съдът счита, че е приложим административен ред за възстановяване на правото на собственост, подобен, но различен от реда по §1 от ДР на ЗК. В случая изричен административен акт по това искане в определения от АПК срок не е издаден. Приложима следователно е хипотезата на чл.58, ал.1 АПК – налице е мълчалив отказ, който съгласно чл.149, ал.2 АПК е могъл да бъде оспорен в едномесечен срок от изтичането на срока, в който административният орган е бил длъжен да се произнесе. В случая срокът за обжалване на мълчаливия отказ по искане вх.№ОУС 92-1096-1/13.12.2007 г. от ОС на ТПК е изтекъл през януари 2008 г. и мълчаливият отказ е влязъл в сила. Не може да се приеме, че исковите молби по чл.108 ЗС са жалби против този мълчалив отказ, тъй като са подадени на друго правно основание. Последващата молба вх.№ОУС 92-1096-1/18.12.2012 г. /л.л.10-12 от дело 101/2013/ иска произнасяне по искане вх.№ОУС 92-1096-1/13.12.2007 г. Нито в отмененото с решението по дело 101/2013 писмо №ОУС 92-1096-1 от 07.01.2013 г. /л.8 от дело 101/2013/, нито в понастоящем обжалваната заповед е налице произнасяне по искането от 2007 г., поради което не може да се приеме, че е налице произнасяне на органа, макар и след срока, което да подлежи на обжалване по общия ред в срока по чл.149 АПК. По този причина отправената от ОС на ТПК молба вх.№ОУС 92-1096-1/18.12.2012 г. е недопустима за разглеждане от органа, тъй като по искането за деактуване на имота от 2007 г. е налице влязъл в сила административен акт – мълчалив отказ. Органът в процесната заповед обаче не е постановил, че молбата от 2012 г. е недопустима, и не я е оставил без разглеждане. От една страна, въпреки че е посочил три основания, че същата е недопустима, е постановил диспозитив, с който е отказал възстановяването на иззетото имущество. Алтернативно е посочил основание за неоснователност. Следва да се подчертае, че никое от посочените и подробно аргументирани основания за недопустимост в заповедта не е основателно. Същите касаят правните норми и постъпилите искания за реституция преди влизането в сила на §26 от ЗИД на ЗК. Същата разпоредба представлява ново правно основание за предявяване на реституционни претенции и поради това изложените мотиви за недопустимост на други правни основания са неотносими. Органът е следвало да посочи, че по искането за деактуване на имота вече има влязъл в сила акт – мълчалив отказ по искане вх.№ОУС 92-1096-1/13.12.2007 г. от ОС на ТПК. Следвало е да посочи, че новото искане вх.№ОУС 92-1096-1/18.12.2012 г. за деактуване е недопустимо и като просрочено. На тези две основания е следвало да остави молбата без разглеждане. За пълнота съдът отбелязва, че органът в процесната заповед се е произнасял само по искането от 2012 г., и не е налице произнасяне по искането от 2007 г., поради което не е налице ново произнасяне, макар и след срока, по искане вх.№ОУС 92-1096-1/13.12.2007 г.

С оглед на факта, че искането от вх.№ОУС 92-1096-1/18.12.2012 г. е недопустимо, не е следвало да се излагат мотиви за неговата неоснователност. Изложеният довод - че имотът не е идентичен от одържавения, е опроверган от СТЕ. Дали искането от 2007 г. е било основателно, е могло да се установи при евентуално развило се оспорване на постановения по него мълчалив отказ. При това оспорване съдът е следвало да установи дали ОС на ТПК е правоприемник на прекратения през 1970 г. ОС на ТПК, както и дали сградата е построена със собствени средства. С оглед наличните данни, че построяването на същата е станало с банков заем, и не са налице данни дали същият е изплатен от ОС на ТПК преди закриването му, построяването със собствени средства не е доказано. Тези въпроси обаче е следвало да се решат при образувано съдебно производство по оспорване на мълчаливия отказ по искането от 2007 г., което не е станало и същият мълчалив отказ е влязъл в сила.

По отношение на останалите твърдения на страните съдът съобразява следното: Както АПК, така и ЗАП /действащ в периода 1979-2006 г./, уреждат мълчаливия отказ като административен акт. По своите правни последици влезлият в сила мълчалив отказ се приравнява на изричен административен акт, и по – точно на изричен отказ. Не е правено искане до края на 2000 г. за възстановяване съгласно §1, ал.4 от ПЗР на ЗК, поради което е безпредметно да се навеждат мотиви по тази законова възможност.

С оглед на изложеното, процесната заповед е издадена при нарушение на изискванията за форма – мотиви по неотносими въпроси и липса на мотиви по същество, и нарушение на процесуалните правила, с оглед разликата между мотиви и диспозитив. Същата следва да бъде отменена по тези причини. Доколкото делото е изяснено, на основание чл.173, ал.1 АПК съдът следва да постанови решение по същество. С оглед на факта, че по искане вх.№ОУС 92-1096-1/13.12.2007 г. за възстановяване на имота е налице мълчалив отказ, то последващата молба вх.№ОУС 92-1096-1/18.12.2012 г. следва да се остави без разглеждане като недопустима, като същата е и просрочена.

И двете страни са направили своевременно искания за присъждане на разноски. С оглед на факта, че решението по настоящето дело е неблагоприятно и за двете страни, по компенсация разноски не се присъждат.

По тези съображения и на основание чл.27, ал.2, т.1, чл.172, ал. 2 и чл.173, ал.1 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Заповед № РД-10-1766/11.11.2013 г. на Кмета на Община Плевен и вместо нея ПОСТАНОВИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ молба вх.№ОУС 92-1096-1/18.12.2012 г. на Окръжния съюз на трудовопроизводителните кооперации.

Решението подлежи на оспорване пред Върховен Административен съд в 14-дневен срок от получаване на съобщение, че е изготвено.

Препис от Решението да се изпрати на страните.

СЪДИЯ: